Нещо поразително, което удивлява със своята изключителност и необичайност. Да разбереш какво е „чудо“ от тълковния речник отнема само няколко минути.
Ако искаш да го усетиш обаче… понякога пътуваш хиляди километри.
„Някои в името „Йерусалим“ разбират първата съставка – „йерос" – гръцкото свещен и втората – салим. За град Салим се споменава още в първата книга на Библията, когато Авраам се завръща от една битка и там го спира – царят на Салим. От тогава още се смята за свещено място“, казва проф. Иван Желев, богослов.
„Търсейки благодатта, мира, упованието и спасението всеки, който иска да се докосне до сърцевината на православната ни вяра, до сърцевината на истинността на нашия живот, винаги стига до Светия град Йерусалим“, каза старозагорския митрополит Киприан.
Четири хиляди години история… Град на мира, град на вярата. Град на разпятието.
Но и град на Възкресението.
Свещен за християни, мюсюлмани и евреи. Всяка крачка в Йерусалим е история. Всяка крачка е стъпка към надеждата, молитвата, чудото.
Но е и стъпка по пътя на Страданието.
Именно тук Спасителя изминава последният си земен път.
„Път, който е обладан от тръни; път, който дава сили; път, през който всички трябва да минем. Страданията на Исус Христос са онези, които човек трябва да претърпи“, обясни митрополит Киприан.
Първата спирка от пътя на страданието е на мястото, на което в древността се е намирала Римската претория или Домът на закона. Това е мястото, в което Исус Христос получава присъдата си.
Първи удар с камшик, първо падане под тежестта на кръста.
Един последен поглед: ключов момент, в който Исус Христос вижда очите на майка си за последен път.
„Никой не знае какво е била майчината любов в сърцето тогава, когато е видяла своя един роден син на кръста, да се измъчва и да премълчи, защото това трябваше да се случи“, каза старозагорският митрополит Киприан.
Още стъпки на болка. И една посока – Божи гроб.
„Тайната на Виа Долороса или тайната на влизането в храма Господен е отворим своите очи, за да можем да преоткрием, да го потърсим и да го видим тогава, когато е необходимо и когато той сам ще се яви пред нас“, обясни старозагорският митрополит.
Вратата е заключена. Но пазителят на храма Господен е готов да я отвори. Специално за екипа ни.
Пазител на ключа, пазител и на баланса между различните християнски деноминации в храма „Възкресение Христово“. Той е Адиб Джудех.
„Нашето семейство пази този ключ още от 1187 година, от времето на Саладин, чак до днес. Ние сме пазителите на Светата църква вече над 850 години. Ключът се предава от баща на син. Аз получих ключа от баща ми, който почина през 1992 г. След това станах пазител на ключа. В бъдеще той ще бъде предаден на един от синовете ми. Благодаря на Бог, имам трима сина“, каза Адиб Джудех, пазител на ключа на Божия гроб.
Назад в историята – един от най-влиятелните мюсюлмански султани на Египет и Сирия – султан Салах ад-Дин поверява грижата на храма на две мюсюлмански семейства – фамилиите Нусейбе и Джудех. Едната пази ключа, а другата отключва храмовите порти.
В основата на това - мюсюлмани да пазят Храма Господен се крият споровете между Римокатолическата църква и православните църкви на Гърция, Армения, Египет, Етиопия и Сирия. Които заедно съжителстват под свещения купол.
Адиб наследява ключа, когато е само на 15 години.
Пазителят приема да ни покаже последните спирки от пътя Виа Долороса, които се крият в храма Господен.
Събличането на Исус, приковаването му към Кръста… Последните минути живот.
Докосваме камъка на Христовия кръст.
А Адиб ни разкрива тайната на едно от най-свещените места в храма. Плочата на миропомазанието.
„Това е мястото, на което е поставено тялото на Господ, преди да го сложат в гроба“, обясни мъжът.
Вярващите освещават вещите си. И свеждат глава.
А Адиб ни казва, че чудесата на този храм не спират дотук. Защото идва ред на най-голямата загадка в Християнския свят.
„Това е нещо, което не е съвсем ясно, появило се е късно като явление. Някъде преди 1000 години“, заяви проф. Иван Желев, богослов.
„Нещо“, което вярващите наричат „чудо“. Чудо, което всяка година събира в Йерусалим хиляди поклонници. Денят е Велика събота.
„Това е едно от изживяванията, които никога досега не съм преживявал по този начин – да бъдеш сред толкова много народ, разликоезичен и всички си говорихме и си общувахме и славословихме бога и пеехме богородични песни. Църквата не е само църква на страданието, но е църква и на радостта. Ние сме възрадваниго от нас“, казва митрополит Киприан.
Радостта се крие в светлината. И искрата на Благодатния огън. Искрата, която се измолва. Тайнството започва с проверка на т. нар кувуклия - гробницата, в която според Евангелията е бил погребан Иисус Христос. В нея не трябва да има запалена свещ, кандило или друга запалителна течност. Вратата се запечатва. Слага се печат:
„На него пише „Господи, отвори вратата на твоето милосърдие“, обясни Адиб.
В храма влиза Йерусалимския патриарх. Обикаля храма три пъти. Съблича архиерейските си дрехи. И влиза в параклиса:
„И никой друг няма право да влезе. Заради това чудото, което се случва вътре, го знае само Йерусалимския патриарх“, поясни митрополит Киприан.
Молитвите започват. Става тъмно. Вярващите са в очакване. И се случва. Пламък прославя Христовото Възкресение.
Земята, белязана от разпятието и възкресението… земята на чудото на Благодатния огън е и земя на молитвата.
„Днес и трите религии го имаме за Свещен град. Под небето, под слънцето има място за всички ни – просто трябва да намерим начин да живеем заедно и да почитаме това свещено място, което носи смисъл за всеки един от нас“, казва проф. Иван Желев.
Смисълът евреите откриват на Стената на плача.
„На мястото на древния Йерусалимски храм – Соломоновият храм на юдейската религия. Той е бил разрушен. От подпорната на някогашния им храм е останала само стената на плача, където отиват евреите и плачат за своето славно минало, за несъществуващия вече храм“, обясни проф. Желев.
Освен сълзи Стената пази и най-съкровените желания на хиляди. Тихи, неизказани, но написани.
Хиляди хора от цял свят идват там със своите молитви, идват и с желания, написани на малки листчета хартия и вярват, че когато ги поставят в процепа на стената, молитвите им ще стигнат направо към Бога“.
„През 2006 г. една моя приятелка имаше път до Израел, до Божи гроб и ни предложи да ни сложи листчета с желания“, спомня си Ани Тричкова.
Тогава тя има всичко. Семейство. Деца. Дом. Професия.
„Единственото нещо, което ми липсваха бяха племенниците ми“, споделя Ани.
Да стане леля. Тази тиха молитва тя пише на листчето си. Не я споделя с никого.
„Първоначалното ми желание беше да имам племенници – двама или две, в последствие се замислих и реших, че съм много нахална и ми стига и един племенник. Но явно Господ ме чу и ни дари с близнаци, въпреки че ние нямаме близнаци в родата“, казва Ани.
Днес те са измоленото чудо на Ани. Раждат се четири години, след като са били пожелани от леля си.
Сега те също имат своите желания. И е без значение дали ги казваме на Божи гроб, дали ги поставяме в процепите на Стената на плача, или ги шепнем по уличките на Йерусалим, защото най-важното е да вярваме.
„Всеки ден е чудо за нас. Че можем да общуваме, да бъдем заедно. Всеки ден е чудо и ако ние очакваме всеки ден Бог да ни изпраща чудеса – слаба е вярата ни. Чудото е, че ние сме на земята и че ние можем да общуваме“, смята старозагорският митрополит Кирпиан.
„Без уважение между хората не може да има мир, не може да има разбирателство. А без мир и разбирателство не може да има любов… Тоест става дума за онова отношение, когато ти си подтикнат от своето вътрешно разбиране да помогнеш на другия. Не просто да го гледаш със засмени очи, но и да му помогнеш, да го разбереш и да можеш да живееш с него в мир“, казва проф. Иван Желев.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
