25 март 2014 е последният ден от живота на Кейти Стъбълфийлд. На тази фатална дата, красивото 18-годишно момиче прави опит за самоубийство с оръжието на по-големия си брат. Няколко минути по-рано се е разделила с приятеля си, наскоро е преживяла и сериозна коремна операция, която пречи на амбициите ѝ в спорта. Съдбата обаче решава Кейти да не загуби живота, а лицето си. Така започва най-трудната и дълга битка на семейство Стъбълфийлд.
Кейти става „момичето без лице”. Майката Алиса, бащата Роб и най-малката им дъщеря се преместват от Оксфорд, Мисури в Кливланд, Охайо, за да са близо до местната болница, специализирана в лицеви трансплантации. Според лекуващите ѝ лекари куршумът е нанесъл най-тежките травми, които са виждали в дългогодишната си практика.
След три години живот без лице и множество реконструиращи операции, Кейти получава шанс за трансплантация на ново лице. Донорът е момиче, починало от свръхдоза наркотици. В момента Кейти е най-младият пациент с изцяло трансплантирано лице в света, след операция продължила над 30 часа. Тя е на корицата на американското издание на „National Geographic”, които проследяват двегодишната борба на Кейти и нейното семейство.
– В началото, бихте ли ни разказали нещо повече за вас и за семейството ви?
– Нашето семейство – аз и съпругата ми Алиса, която днес е извън града, Кейти е най-малкото ни дете, имаме син – Робърт. Той и съпругата му живеят в Боулинг Грийн, Кентъки. Жена ми в момента е на посещение при дъщеря ни и съпруга ѝ. Имаме малък внук, който е на около 11 месеца. Днес е кръщенето му и по този повод съпругата ми е там. Ние сме просто едно обикновено семейство, винаги сме били такива. Аз бях свещеник повече от 20 години. В момента сме отседнали в къщата „Роналд МакДоналд”, тук в Клийвланд, Охайо. Това е една много милостива организация. Но няма да останем завинаги, трябва да си намерим място за живеене. Нямаме къща, земи или инвестиции. Имаме приятели, които ни помагат. Надяваме се, че ще няма да отнеме много време да си стъпим на краката
– Свещеник. Това е много интересно, а и много символично за вашата история. Мислиш ли, че Господ има намеса в тази трудна, драматична история?
– Ние вярваме в Господ, който се намесва. Някои хора биха казали „Щом е толкова могъщ, толкова истински, тогава защо не е предотвратил това?”. Аз нямам отговор на всички въпроси. Не знам дали някой от нас има. Всичко, което мога да кажа е, че Господ се е намесил в тази ситуация. И не, защото ние сме специални или много вярващи. Ние вярваме, че Той го е направил заради Негови причини и че ни е помогнал да минем през това.
– Някога задавал ли си си въпроса „Защо? Защо това се случва на моето семейство, на моето дете?”
– Това е въпросът, по който семейството ми най-често мисли. и ни е много трудно да намерим точен отговор на този въпрос. Не е имало никакви признаци за проблем с Кейти,
няма никаква история с психически проблеми. Не е имало нищо в живота ѝ, което да се натрупа, като поредица от причини, не е водила начин на живот, който да е провокирал това. Тя беше като всеки един друг млад човек, в чийто живот има различни предизвикателства. Но тя се намираше в една различна ситуация, която със сигурност е допринесла. Възстановяваше се физически. Единият от докторите ѝ каза, че тя се е сблъскала с перфектна буря от обстоятелства. И аз съм сигурен, че много хора са се сблъсквали с подобни перфектни бури от обстоятелства и не са успели да излязат от това. И мисля, че това ни връща към въпроса „защо това би се случило?”. Това е, както биха казали тук в Америка, въпрос за 64 000 долара. И за жалост има много хора, не само на нейната възраст, които са се сблъсквали с подобни обстоятелства и никога не са опитвали нещо подобно. Но има и много, които са направили опит за самоубийство и не са оцелели.
– Роб, когато това се случи, как се почувства ти? Откъде намери силата, която се изисква, за да започнеш тази борба, за живота на Кейти?
– Разбира се, в първите няколко момента след като разбрах, беше нереално и шокиращо. Мисля, че е правилно да се каже, че бях в шок. Беше ужасяващо, беше толкова изненадващо, че разтърси света ни. Беше пълен шок. През следващите няколко дни, седмици, месеци имаше хора, които ни окуражаваха, които ни подкрепяха, които се молеха за нас. Бяхме обградени с най-добрите от най-добрите в медицинския бранш. Беше един продължителен период, в който ние получавахме помощ от всякакъв вид. Нещата не се оправиха за един ден, но в крайна сметка се стигна до сегашния момент и сегашната ситуация, в която Кейти се намира днес. Което е една пост-трансплантационна ситуация. Не е просто възстановяване, а правене на стъпки към един по-качествен, пълноценен живот.
– Когато разбра, че красивото ти момиче няма лице след този инцидент, какво си каза?
– Беше сякаш нереално. В продължение на няколко седмици не виждах лицето ѝ. Тя беше увита с превръзки, като клечка за уши, цялата и глава беше увита, тя беше като мумия. След няколко седмици сваляне на превръзки, все още имаше медицински марли в средата на лицето, които покриваха частта, където имаше дупка. Един ден, когато хирургът сменяше марлите, ме попита дали съм виждал състоянието на раната. Аз му отговорих, че не съм. Когато свалиха марлите, аз бях изумен. Имаш представа, но всъщност не можеш да си го представиш. По това време тя имаше голяма дупка в средата на лицето си. Мисля, че фактът, че детето ти е живо, е по-важен и засенчва яркостта от степента на раните.
–Когато ти казаха, че е възможно на Кейти да и бъде трансплантирано цяло лице, повярва ли в началото?
– Първият път, в който чух, че съществува понятието трансплантация на лице, беше късно вечерта след инцидента и след няколко операции. Единият от хирурзите каза, че това е най-лошата рана от този тип, която някога е виждал. Аз не успях да повярвам, но в същото време си зададох въпроса „защо му е да лъже?”. Тогава той каза, че единственият вариант, който ще проработи, е трансплантация на лице. До този момент не бях чувал този термин. Мислех си „Какво? Как така?”. В този момент умът ти започва да си играе игри с теб и да започваш да си представяш как взимат нечия чужда глава и я поставят на мястото на нейната Никога не бях чувал за подобно нещо. Малко по малко започнахме да осъзнаваме, че трансплантацията е необходима и възможна. И това ни даде надежда. Минаха около две години преди тя да може да бъде включена в списъка. Трябваше да си възвърне силите, имаше много критерии, които трябваше да бъдат изпълнени, за да се предостави тази възможност.
– Роб, как разбра за другото лице?
– Кейти каза нещо още в началото на този процес. Тя каза „Знам, че ми трябва лице, че ми трябва донор, но не си пожелавам някой да умре.” В общи линии, тя много се надяваше, че някое семейство ще е склонно да дари нещо, което е толкова лично. Имаше няколко случая, когато ни се обадиха, но нищо не се случи. Когато се обадиха за този трансплант – след време разбрахме за обстоятелствата, при които е починал този млад човек. Било е свръхдоза. И бабата на това момиче – ние я срещнахме, тя е една прекрасна жена. Това момиче е решило да бъде донор и баба ѝ каза „Щом е починала и щом е решила да бъде донор, защо да не е донор на лице?”. Това беше нещо, за което ние сме толкова благодарни, за което Кейти е толкова благодарна. Това е нещо, което хората по света трябва често да си припомнят. Когато напуснем този живот, ако има част от нашето физическо тяло, което може да бъде от помощ на някого, който все още е жив, то в такъв случай всеки от нас би трябвало да е склонен да го направи.
