В рубриката ни "Големите" ви срещаме с потомък на един от най-великите български поети – Атанас Далчев. За житейските трудности и живота в едностаен апартамент, изхранването на 6-членно семейство, приятелствата и предателствата и творчеството на поета-философ, един откровен разговор от първо лице с дъщеря му Виктория Далчева, която е едно от четирите му деца. С нея се срещнаха стажант-репортерът Иван Назъров и операторът Огнян Кръстев.

Тази част от стихотворението "Мълчание" е прочетено от автора му. Атанас Далчев го пише, когато е на 60 години.

"Периодът на мълчание – Не от някакъв пол или идеологически натиск, напротив, каквото и да напишеше баща ми, щеше да бъде издадено. Неговото мълчание е морална норма, срещу това да пише по принуда или по-поръчка”, обясни дъщеря му Виктория Далчева.

За един от най-великите български поети обаче ежедневието е било доста тежко – без работа и с постоянни преводи, за да успее да изхрани съпругата и четирите си деца.

„Икономически натиск на семейството имаше, това беше икономическият натиск. Без работа, да се превежда само и в една квартира, която беше отчайващо тясна и всички живеехме в тази квартира”.

Но това не са били единствените трудности.

„В един момент, по-време на бомбардировката, тя е разрушена първо от бомба, а след това пада и опожарителна бомба и е опожарена. Най-много баща ми съжаляваше за голямата си библиотека, но въпреки това беше щастлив, че всички сме оцелели”.

И както хората са казали – приятел в нужда се познава.

„Всеки си има Ангел хранител и ние си имахме в лицето на Радой Ралин, който 1952г. отстъпи мястото си в редакция "Пламъче" на баща ми. И баща ми беше много щастлив, защото започна работа, макар че плащаше ергенски данък при 4 деца, защото Радой Ралин тогава нямаше деца и той отиде на неговото място. И още много пъти се е застъпвал за нашата квартира. Той беше един духовен син на баща ми”.

И въпреки живота в едностаен апартамент, децата на Атанас Далчев, въобще не са знаели, че баща им е поет:

„Баща ми не говореше за своята поезия, защото той тогава превеждаше и превеждаше, за да ни изхрани всички. По това време моят учител по български език често привикваше баща ми. Веднъж ме попита: "Имаш ли нещо общо с Далчев от литературата" и аз му отговорих: "Имам общо с Далчев от живота". И много често го питат: Защо пишете толкова малко и той казва – към писането се пристъпва като към зъболекарски стол, защото, за да пишеш, значи нещо трябва да те измъчва, а не по поръчка, ако сядаш да пишеш – забрави, това не е писане, това е стихоплетство”.

Големият поет Атанас Далчев е бил категорично против децата му да изкарват прехраната си с писане.

"Той искаше само да не следваме литература, да имаме професии, с които да си изкарваме хляба. На много писатели децата продължиха да се занимават с литература и не толкова сполучливо. Аз мисля, че да бъдеш по-лош от баща си, е повече от тъжно. В 9 клас се разболях и се страхувах да не отида без домашно, и той ми написа домашното  – това беше Петко Славейков, "Изворът на белоногата" – художествени средства, и баща ми ми го написа и аз го дадох с усещането, че ще получа шестица, обаче на него му писа тройка. И беше написал отстрани – Пиши по-поетично, и аз бях много щастлива, защото му казах: Ето, на теб ти пишат 3, а на мен четворки и петици”.

Виктория Далчева изпълнява съвета на баща си и не се потапя професионално в литературата. Въпреки дипломата си за инженер, 33 години работи като телевизионен редактор.

Днес обаче е намерила своето истинско призвание – да е любяща баба на трима внуци, а те често я връщат към незабравимите спомени от детството:

„Тъй като непрекъснато влизаха хора вкъщи, а книгите бяха по стените, зад пианото и т.н., и той понякога вече се уморяваше да посреща гости, и една вечер идва един негов приятел... А в стаята се влиза буквално през външната врата и той каза – Няма ме. И ние казахме: Добре. Обаче този негов приятел нахълта направо в стаята и баща ми се е скрил зад пианото, а косичките леко му се подават и майка ми се мъчи да го подсети и му казва: Абе, Насе, излез от пианото, не го търси едикакво си, аз ще го намеря. Той обаче не разбира и се снишава още повече”.

"ВЕЧЕР"

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там – навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?
Ний непрестанно мрем и бавно чезнем
веднъж от туй место, подир от друго,
докле изчезнем най-подир съвсем.

„Най-обичам това стихотворение – Вечер. Това е толкова екзистенциално и утвърждаващо живота стихотворение, независимо какъв е”.

Животът и талантът на Атанас Далчев болезнено смесват приятелства и предателства. 

„Омразата в тези среди е много голяма. Това е завист до голяма степен и баща ми има такава бележка – за да не завиждаш, създавай сам. И че талантът е по-често срещано явление от характера. Най-големият враг е Богомил Райнов, но той в началото е бил не само повлиян, той е обичал баща ми, но не е могъл да пише като него и затова го е намразил. И оттам нататък дори и баща ми казваше: Нищо, че ме мрази, аз така съм го дамгосал, че той не може да напише и един стих и какво – той тръгна да пише за проститутките в романите си. Ето това е едно наказание, когато не си достатъчно морален”.

И въпреки житейските трудности, "Аристократът на чувствата и на мисленето", както наричат Атанас Далчев, си е отишъл от този свят щастлив, останал завинаги в сърцата на читателите си.

„Той, колкото повече остаряваше, толкова повече се радваше на света. Казваше: "Всичко има на тази земя и трябва да се използва всеки миг за радост, защото това е единственото, което ни е дадено" – живот без радост е измислица, няма нужда от него. Когато почина, това беше първото погребение в църква, църквата "Св. Седмочисленици", след това тя стана погребален дом, за съжаление, и над 300-400 души се бяха събрали в църквата. Беше един момент, в който като че ли всички се молеха не само за неговата душа, усещаха, че това е едно сливане на една прекрасна душа с Бога”.

– А вие как бихте го oписали с една дума?

„Прекрасен, ще го нося до гроба! И се моля, да ме приеме, ако има има нещо на този свят, т.е. ако има Господ”.