За първи път световноизвестният скулптор Павел Койчев обяснява творбите си. Той никога не го прави. Специално пред „120 минути" той разказа какво се крие зад „Водната паша"
Павел Койчев е един човек, който наистина много рядко застава пред камери. Той просто не обича публичността. Но той е творец, чието име знае светът. И неговият поглед върху живота, България и света днес е изключително ценен.
Павел Койчев е от хората, които не обясняват творбите си. Оставя това на нашата фантазия. В професията си той отдавна е заслужил своето място в историята. Защото роденият през 1939 г. скулптор е сред най-големите. Творбите му обаче винаги са обвити в една особена мистика, която привлича галерии и колекционери от цялата планета.
Тих и скромен - застанал пред едно от своите творения, което ражда много смисъл във всеки, който се спре пред него. Защото „Водната паша" е подарък за София. С нея биха се гордели много градове в света. Павел Койчев не обяснява творбите си. До днес.
„За първи път ще кажа какъв е истинският замисъл за тази композиция. Направих я преди 2009 година. През тези години композицията ми се натовари много с библейския разказ за Иисус Христос, който ходи по водата. Тази композицията – те я автобиографична. Така на всеки човек му се ще да сложи една лека дрешка, една тояжка и с верни спътници да премине през живота, защото всички се страхуваме от болката, смъртта, препятствия и суровата природа. Ще ми се без страх да вървиш напред.“ Това заяви пред „120 минути“ скулпторът Павел Койчев.
„Да вървиш гол, бос, без багаж, с леко наметало – да вървиш леко и смело през живота“, добави той.
„Подсъзнателно бързаме да се слеем с безкрайното и вечното. Бързината е влудяваща. Опасността от тази скорост е, че с това темпо ще се слепне времето. Тогава ще бъде безсмислено какво правиш, защото то няма да има бъдеще“, посочва скулпторът.
Той споделя, че с лекота унищожава свои творения след време. Казва, че ако са имали стойност, ще останат.
„Като по-млад ми се щеше да останат завинаги. Само времето показва кое е стойностно и кое ще остане“, подчертава Койчев.
„Тук съм правил каквото искам, колкото мога. Не съм имал пречки освен самият аз да си преча. През последните 30 години не се интересувам от външна оценка. Дълбоко не ме вълнува", допълва скулпторът.
