Седем месеца след началото на войната в Украйна нахлуването на Русия вкара Европа, а и целия свят в период на несигурност. Междувременно украинските спортисти не спират дейността си.
Тази седмица София е домакин на Световното първенство по художествена гимнастика и между красотата и успехите има едни нежни създания с много тъга в очите. Украинският национален отбор успя да пристигне у нас в пълен състав с посланието, че раздават любов, а не смърт. Специално за bTV говори тяхната треньорка - Ирина Блохина.
Тя е многопластова жена. Освен треньорът, извел Анна Ризатдинова до бронзовите медали на Олипийските игри в Рио Де Жанейро, тя е хореограф, звезда в родината си - певица и телевизионна водеща със собствено предаване за футбол в най-гледаната украинска телевизия. Връзката й с футбола не е случайна.
Дъщеря е на Олег Блохин един от най-известните футболисти в миналото и легендарната треньорка по художествена гимнастика Ирина Дерюгина. Блохина заедно с майка си и баба си Албина са движещата сила на местната художествена гимнастика.
Ирина, къде тренирате след началото на войната?
У дома сме си, в Киев. Никой не си го представяше така - че през 2022 г. ще се готвим по време на война за Световно първенство и Олимпиадата, спасявайки бъдещето на идните поколения. Много е трудно. Не ти се иска да го повярваш и думите не стигат да бъде описано. Като треньор съм много горда. Моят отбор така, както ги виждате днес на килима, бащите на всички тези момичета, на всяка една от тях са на фронта, за да защитят страната ни. Мислите и надеждите им са с тях. Надяваме се да имаме бъдеще, защото се чувстваме изгубени. Тук сме, за да кажем на света: ще се борим до края и ще спечелим.
Какво им казвате, за да преодолеят страха тези нежни, крехки същества?
Куражът е нещото, което крепи днес нашата нация, с него сме родени. Никой не казва, че нямаме страх. Напротив имаме много, но сме много смели и силни. Не е нужно да им казвам нищо. Те го усещат със сърцето си, защото виждат, че домовете им, нашите сънародници, всичко е бомбардирано. Изгубихме много хора. Ние никога няма да се откажем. Не знаем как се прави това, дори когато сирените се чуват и трябва да се скрием в бомбоубежищата под залата. Знаете ли, тук е съвсем различна действителност, вие дори не го разбирате. Ние имахме същия живот и просто се събудихме един ден и всичко бе различно. Реалността бе друга.
Какво се случва с вашите гимнастички в най-засегнатите от войната региони, в Запорожие, в Мариупол, в Харков?
Направихме всичко да спасим нашите деца. Най-голямата ни болка е Мариупол, където Екатерина Деченка едва на 10 години загуби живота си. Тя не го заслужаваше, искаше просто да живее, днес я наричаме олимпийският ни ангел, нейната мечта бе да отиде на Олимпиада. Има още много деца с такава съдба. Голяма част от гимнастичките ни напуснаха Украйна с родителите си. Днес в националния център тренират 30 състезателки. Надяваме се силно, когато войната свърши - всички да се върнат обратно, но сега е можем да гарантираме тяхната сигурност.
Вашата баба голямата Албина Дерюгина, която е стожерът на украинската гимнастика, тази година навърши 90. Преживяла е Втората световна война. Как приема сегашната ситуация?
Не знам къде намира сила, сега пишем с нея книга. Тя разказва спомените си. Оцеляла е под обстрел от нацистите и глад, на същите разрушения и окупация като сега. Надяваме се тази война да свърши скоро и баба да бъде жива и след нея.
Интервю на Гергана Гунчева
