Една история за безкрайната благодарност, която не избледнява с времето. Дори и от дистанцията на няколко десетилетия.
История за едно спасено сърце и за човека, който го връща към неуморния му ритъм - лекар, който продължава да помага на пациентите си вече повече от половин век.
Ще върнем времето назад с цели 39 години и ще превърнем този мъж в момче. Самоков. 9 ноември 1981 г. В късния следобед Петър прострелва Петър.
- Какво си спомняте от този ден, какво се случи?
- Ами спомням си всичко… 17 ненавършени години, втори курс в механотехникума в Самоков и така, ученик, както казах – инцидент.
Както и да е, и един приятел, адаш ми е, без да иска с мое оръжие ме простреля. Имаше много сняг, много, и в Самоков в болницата, като ме закараха с линейка от Самоков - ме вкараха в операционната. Аз много добре си спомням, и ме вързаха за нея гол, сам си държах маската - с дясната ръка, защото лявата ми я вързаха и си спомням, че ми стана много студено", разказа Петър Стойчев.
Трябва да се действа незабавно, защото Петър се влошава с всяка минута. И докато в Самоков едно момче лежи на операционната маса и е на прага между живота и смъртта с дупка от куршум в сърцето, в София един лекар получава обаждане по телефона.
„Беше започнал да вали сняг на парцали, просто засипваше и аз тамън се прибирам вкъщи, и звъни телефонът, и ме викат в болницата - аз живеех от Окръжна болница, бившата Окръжна болница на 2 километра най-много, че е простреляно момче в сърцето в Самоков и е в много тежко състояние, лежи на операционната маса интубирано . И аз казах - аз не съм човекът, който ви трябва, трябва ви сърдечен хирург, нали все пак сме София – „Никой не можем да намерим, тръгвай ти“. Аз какво да правя - качих се на моята кола и оттам ни чакаше линейка - имаше едни уазки, не знам дали хората ги знаят - с 4 банки кръв и един анестезиолог, и в снега - валеше страшно много ... и като излязохме на правата, беше навалял толкова много сняг, че бяха се задръстили колите, и нямаше голяма катастрофа, но ние не можем да минем напред, отсреща срещу нас, и те не могат да минат напред. Казах на шофьора - карай вдясно, защото ние не знаем какво става - няма хендита, няма мобилни телефони и не знаем как е простреляното момче. Опитахме през банкета, колата се наклони - казах на анестезиолога - Взимай банките с кръв и отидохме в обратната посока. Взехме последната кола и след кратки увещания, той ни закара в болницата", обясни проф. Пожарлиев.
"Там се намираше едно момче, лежеше на масата интубиран, едва едва сърдечна дейност, с една рана точно в мамилата, точно в лявата - бил е прострелян с флоберков патрон от някакъв направен флоберков пистолет и нямаше изход на гърдите отзад. То на мен ми беше ясно какво е станало и нямаше избор - аз до този момент бях работил около 13-14 години“, допълни професор Тома Пожарлиев.
Доктор Пожарлиев е коремен хирург, но благодарение на рутината и стотиците случаи в практиката си, действа без да губи и секунда.
„И направих разрез на гръдния кош, стигнахме до сърцето, и ние намерихме това, което и очаквах. Значи, куршумът пробива белия дроб, след пробива и перикарда - сърцето е обвито с една торбичка еластична, казва се перикард, и пробива лявата камера, и пробива и белия дроб и застава зад - едно ребро го спира отзад, за да излезе отвън - когато това сърце кърви и то при всяко съкращаване изпомпва повече и повече кръв и тя се изтича в торбичката - торбичката се пълни с кръв, а дупката на торбичката е също малка и тя не може да изпразни кръвта навън. Излиза, но повече се задържа в сърцето. И сърцето започва да се задушава в кръвта, която е изпомпало, и се получава така наречената тампонада. Тя операцията оттук нататък не е толкова сложна. Отворихме перикарда широко, запуших дупката аз, дупката на сърцето, заших го.
Знаех, че има и отзад. На мен ми бяха разказали една история подобна, с един нож наранено сърце, докторът така зашил отпред лявата камера, обаче починал. И след това се оказало, че ножът излязъл навън и задният отвор не е зашит, а то не може да се види, трябва да се обърне сърцето, а то не се обръща толкова лесно. Потърсих задния отвор, заших го и него. Зашихме белия дроб, разгъна се белият дроб и момчето след няколко часа го приведохме в Окръжна болница, то си оздравя“.
- С какво ви е променило това, което сте преживял тогава, на 17 г.?
- Мисля, че с нищо не съм се променил – докторът, ако нещо е променил в мен, защото сигурно ми е направил сърцето по-голямо, поне аз така мисля.
- Вие казвате, че искате да правите добро. Защо - имате да връщате?
- Сигурно, сигурно имам да връщам, ако гледа Всевишният, той си знае работата, да. Много хора са ми благодарни и верни за това, което съм направил и правя, и така - празнуваме всички празници включително и 9-ти, с много приятели, с много хора, и така
- Празник наричате 9 ноември?
- Е как, може ли, това ми е вторият рожден ден.
"Аз си повтарям това и много вярвам в него, че който има късмет, всичко ще преодолее, и това наистина, той е имал голям късмет - късметът, че професорът е бил всеотдаен да тръгне през нощта в това време, неблагоприятни условия, но късметът си е бил с него и това, че е попаднал на добър и сърдечен доктор тогава, сега вече е професор Пожарлиев, за който много сме благодарни за това, което той е направил, защото благодарение на него той е жив. И наистина има късмет, че ме срещна мен, и двамата създадохме това прекрасно семейство, създадохме този бизнес и това е основното“, каза съпругата на Петър Гергана Стойчева.
- На какво ви е научил през годините, на какви мъжки качества, теб и твоя брат? За какво ви е пример, така да кажа?
- Ами почти всичко, може да се каже, че всичките ми знания за конете, за живота, са ми от него, нали, понякога с пример как се прави, понякога с пример как не се прави, но като цяло, да - той ми е дал много, много ме е научил за самото отглеждане на конете. Много работи , сподели синът му Ивайло Стойчев.
- Може ли да се каже, че той за вас е пример за мъжество?
- Ами да, определено е пример за мъжество, да, така е.
След случката с Петър доктор Пожарлиев продължава да работи, да оперира и да помага на своите пациенти и до днес - вече 52 години.
„Аз друго не мога да правя, имам сила, виждам, не ми треперят ръцете, физически съм достатъчно здрав, и така всичко правя останало, което трябва да го прави един човек. Аз не смятам, че 50-годишният има повече възможности от моята възраст“, казва проф. Пожарлиев.
- Броил ли сте на колко хора сте помогнал?
- Е не, не съм броил, но горе-долу знам колко операции съм извършил съвсем приблизително.
- Колко?
- Еми, много. Смятай, че 200 операции на година, когато извърши един много активен хирург е много, аз съм извършвал и 400 години наред. Като умножите 50 по годините и стават много.
Потомък на войвода и кръстен на своя дядо - Тома Пожарлиев - революционер от Върховния македоно-одрински комитет във Воденско, професорът няма да бъде наследен в професията.
„Питайте ме дали някой от синовете ми е станал доктор - големият ми син каза - понеже той е здраво момче, аз съм лекар, нали все пак има какво да му разкажеш и да поеме - Запиши медицина - и той: "Какво? Медицина? Ние сме най-бедните във входа, теб непрекъснато ти звънят по телефона, виж какви дебели книги, не, не, не, в никакъв случай“.
На всеки 9 ноември Петър се обажда на доктор Пожарлиев, за да му благодари, а днес се срещат и лично. През годините са се виждали няколко пъти.
"Не могат да не се помнят тези истории. Благодарността е това, когато те - ей както тук, като го видиш след 30 години, след 10, след 5 години здрав - това е най-голямата благодарност. Значи ти си си свършил работата и колкото е била по-сложна, толкова си по-задоволен, удовлетворен", каза проф. Пожарлиев.
„Благодарен съм всяка сутрин, като стана и отворя очите, видя слънцето и съм щастлив човек, че ставам сутрин и всичко е наред. Всеки ден е празник, допълни проф. Пожарлиев.
