Вече 45 години един сириец лекува болните у нас. Роден е в Дамаск, но на 17 пристига тук, където живее и помага и до днес. Той нарича България втората си родина и макар, че е на 71 години, не мисли скоро да се пенсионира.
Казва, че професията му дава щастие и до днес:
„Аз съм щастлив човек, че работя, че давам на хората. Нищо не търся друго. Това ми дава хирургията и това е подарък, това е най- големият подарък - че аз давам на хорат”, заяви д-р Елиас Хаддад.
През 1965-а на перона на Софийската гара слиза едно 17-годишно момче от Дамаск на име Елиас. То иска да стане лекар и пристига в България, за да сбъдне мечтата си.
„Майка ми имаше базедова болест...Аз все й казвах- мамо, като стана голям, аз ще те оперирам”, спомня си Елиас.
Съдбовното пътуване от Дамаск до София се случва, защото на него не му достигат 2 точки на изпита по медицина в родната Сирия.
„Сестра ми работеше в Министерския съвет – срещу българското посолство и вижда там един плакат, че приемат студенти на собствени разноски в България - за медицина такъв успех, за инженерство такъв успех. И аз понеже бях много ядосан и отчаян почти, вкъщи сестра ми Мария пристига и казва - има решение на твоя въпрос - отиди в българското посолство, покажи дипломата и може да те приемат в България...И аз отидох, показах дипломата и казаха: С такъв успех веднага може да бъдеш приет в България”, спомня си Елиас.
И така, бъдещият хирург идва тук и започва да учи български.
„Учихме една година в института за чуждестранни студенти, явихме се на изпити, които изкарват отличен - остават в София, който изкара по-малко- изпращат го във Варна, Пловдив и т.н. И важното е, че аз имах добри резултати и учих в Медицинска академия”, каза хирургът.
Когато става трети курс, Елиас ходи да усвоява практически знания в "Пирогов". После специализира хирургия в тогавашната Окръжна болница, сега „Света Анна”.
„В спешните случаи научаваш тънкостите и защо съм избрал Окръжна болница - защото тя не е за планова операция, тя е спешна”, обясни Елиас.
Професията го среща с любовта на живота му. Докато специализира през 1975-а, се запознава с бъдещата си съпруга Сашка.
„Ядохме там на стола и виждам едно хубаво момиче - и започнах аз - да дойда в един часа, когато тя идва първи, втори, трети ден и един ден аз седнах при нея, след това гледам, че тя е започнала да идва по същото време и там така се запознахме. Тя завършила физиотерапия, рехабилитация и единствената клиника такава беше в окръжна болница. И така започна приятелството. Тя имаше квартира срещу болницата и излизаме на кино – насам-натам и връщам се да я изпращами гледам операционната свети. Казах й: Саше, ти отивай, аз само ще скоча в операционната да видя какво правят - и на втория ден идва на работа и вижда, че не съм се прибрал - значи аз работя и нощно време в операционната - каквото има операции, защото любовта и хирургията се учат нощно време”, спомня си хирургът.
Със Сашка се женят през 1978. И той заминава за Сирия.
„През това време аз работех в една частна болница на три етажа, ама на всеки етаж - 10 стаи. Нямате представа колко работа - бях като втори „Пирогов” там, защото там много работа и какво ли не - там няма специалност само хирург - всичко се работи. Имаше и простреляни - като влезе един куршум в корема, не се знае къде излиза”, обясни Елиас.
След няколко месеца при него идва и Сашка. В Алепо двамата живеят 13 години.
„Като слезе от самолета на летището, поглежда ме, видя ме и около 60-70- души - моите роднини - абе ще дойде жена ти, как няма да я посрещнем и всички идват - нали дойдоха на летището и тя, още на втория ден няма една седмица - просто направихме още една сватба в Сирия, защото всички дойдоха да ми честитят”, разказва Елиас.
Всяко лято се връщали в България за лятната ваканция.
Плод на любовта между Елиас и Сашка са синовете им - Антоан и Виктор. Родени са в България, където след промените през 89-та се прибират и родителите им.
Преди близо 5 години ракът отнема на Елиас любимата жена.
Не можах да помогна там....разсейките бяха обхванали целия черен дроб
и аз след нейната загуба, като затварям очи, мисля че тя е била права, за всяко нещо. Значи всичко, каквото направихме заедно, не беше грешно. И децата я обичат, аз я обичам, това е, това е любовта. Няма любов, която се описва във филмите - любовта е това е - че имаш спокойствие, имаш добри деца, спиш спокойно. Аз досега, ако искате ми вярвайте, може да има малко бъркотия тука вкъщи само затова защото аз не съм преместил една чиния там, където тя слага, аз не съм я преместил тази чиния - значи Сашка слага тази чиния тук - и аз я слагам там”, сподели хирургът.
Днес доктор Хаддад е един от шестимата хирурзи в болницата в Горна Оряховица. Тук е вече 14 години. И макар да е на 71-а, не мисли да се пенсионира скоро.
Мечтата му е някой да го наследи в професията.
„Да има някой млад човек тук - да го науча как се шие кожата, как се хваща пинсетата, как се реже със скалпела- всичко, както са ме научили на времето, така искам да науча и моите, ако има някой друг млад специализант”, мечтае Елиас.
А най-големият подарък за него е благодарността на пациентите му.
Вижте още във видеото.
