Проф. Владимир Кефалов с престижна награда за заслуги в изучаването на човешкото зрение

52-годишният физик проф. Владимир Кефалов е звезда в областта на изследванията на зрението, а научната му кариера е блестяща. Така организацията, даваща всяка година в Ню Йорк престижната Бреслерова награда за заслуги в изучаването на човешкото зрение, съобщава кой е победителят за 2019 г.

Кефалов е роден в София. Син е на известния български журналист Живко Кефалов. Завършил е френската гимназия. Има научна степен по физика на твърдото тяло от Софийския университет.

През 1993 г. заминава за САЩ. Там става докторант на университета „Джонс Хопкинс”, а преди това учи в Бостън. Впоследствие създава собствена лаборатория във Вашингтонския университет, където и преподава.

Най-важни са откритията му за фоточувствителните неврони, влизащи в състава на ретината, важна стъпка в борбата със слепотата. Със съпругата си Мая имат три деца.

Проф. Владимир Кефалов, департамент по офталмология и зрителни науки във Вашингтонския университет.

– Здравейте професоре, изключително ми е приятно, поздравления за наградата „Бреслер”. Всъщност това е поводът да направим това интервю и да се запознаем, но много ми се иска да започнем от малко по-рано. Истина ли е, че като дете сте се забавлявали с олимпиади по физика, защото това ми се вижда малко странно.

– Здравейте, много ми е приятно да разтоварям с вас и благодаря за вниманието и за поздравлението за наградата. Верно е, в гимназията, аз съм завършил Френската гимназия. В гимназията имах един много добър приятел, аз още го имам, и двамата с него решавахме задачи по физика в свободното си време. Бяхме намерили няколко сборника със задачи и в събота и неделя, освен всичко друго и вместо за гоним, освен гоненето на момичета, от време на време се занимавахме и с решаването на задачи по физика.

– Вие сте син на известния журналист и преводач от миналото Живко Кефалов. Как науката надви словото във вашето семейство?

– Живко беше много чаровен, човек на света. Той беше изключително интелигентен, с чудесни комуникативни качества. Аз не съм толкова отворен, колкото е той, по-трудно комуникирам с хората и предпочитам повече да боравя с книги, и с наука. Както казах, беше ми интересна математиката и от математиката се запалих с физика и реших да гоня кариера във физиката. Аз съм първият физик и първият човек, който се занимава с наука в моето семейство, доколкото знам. Но така е, за сметка на това сега пък моите деца нямат особен интерес към науката, така че явно нещата се развиват по свой собствен начин с всяко поколение.

– Компенсират се, балансират се. А защо заминахте за Съединените щати в началото на 90-те? Намерили сте си работа в университета и занимавате?

– Историята е, че аз, докато учех във Физическия факултет имах огромен късмет да намеря работа като лабораторен техник в една чудесна лаборатория в БАН при Леон Митрали и Якимов , които се занимаваха с психофизика на зрението. Това ми беше страшно интересно и оттам се запалих за зрителни науки и започнах да чета книги и да ходя в библиотеката да се самообразовам. Бях много рядък случай, необичаен случай, защото като студент по физика всъщност поисках да вземам часове и курсове в Биологическия факултет, което за времето беше нечувано. Трябваше да ходя лично от декана на Софийския университет да получа разрешение за това. И всички пак ме гледаха доста изненадани, особено, че имам интерес и към физиката, и към биологията едновременно. Имах опция да остана и да работя в Българската академия, където си правих дипломната работа в Института по физико-химия, но пак казвам, беше просто много трудно, очевидно беше много трудно това и си дадох сметка, че няма да мога да издържам семейството си някой ден, когато имах семейство, като уча в България, затова реших да си гоня късмета в Америка.

Имах голям късмет, че чичо ми и леля ми, които са емигрирали от България през 60те г. първо във Франция и после в Ню Йорк ми помогнаха първата година финансово, да си стъпя на краката и поне да мога да просъществувам.

– Кой финансира изграждането на лабораторията, където правите толкова големи открития?

– Системата тук е така, че когато ти заемеш позиция като професор, университетът инвестира в теб, дава ти първоначални средства, с които ти започваш да купуваш апаратурите, от които имаш нужда, да наемаш хора, и очакването е, че след 3 години ти ще бъдеш финансово независим. Събрах чудесен екип, който всъщност е причината за всички наши успехи. Екипът ми винаги е бил много международен. Имал съм хора от Русия, от Финландия, от Китай, от Япония, дори от време на време и някой американец.

– И се борите със слепотата? Разкажете ни накратко за вашия принос.

– Наградата се дава на човек не за едно конкретно изследване, а е признание за цялостния принос на този учен към областта на зрителните науки. Естествено съм много поласкан и съм много горд да бъда получател на тази награда. Правили сме, както казах, много различни изследвания и някои от тях са били базирани на генна терапия, и според мен те до голяма степен са допринесли за това да получа наградата. Те са началото, върху което може да се гради после, за да се разработват всякакви терапии. Има вече клинични опити с пациенти, където е показано, че хората могат да възстановят до някаква степен зрението си след генна терапия.

– Как реагира семейството ви, когато спечелихте наградата? Съпругата ви е българка и имате три деца.

– Те бяха изключително горди, трябва да кажа, че съпругата ми сигурно се забавлява, беше й по-интересно. Аз нямам „Фейсбук”, но тя прекарва голямо време в момента на „Фейсбук”, за да комуникира с всички наши приятели и познати. Децата ми също бяха много горди и бяха много впечатлени, че баща им, който за тях е един нормален, обикновен човек, може да бъде интервюиран по телевизията, да е достатъчно интересен, за да искат хората да знаят повече за него.

– Представяли ли сте си някога как би протекъл животът ви, ако не бяхте заминал за Съединените щати в началото на 90-те, а си бяхте останали тук?

– Трябва да призная, че често си мисля за това и със сигурност щеше да бъде много различен животът ми, не знам дали за добро или за лошо. Животът е такъв, какъвто човек си го направи, в крайна сметка и не можеш да съжаляваш и да мислиш какво би било. Винаги трябва човек да гледа напред и да се стреми да постигне максималното възможно.

– И да живее живота си, благодаря ви за това послание.