В последно време, като че ли не се замисляхме точно как живеем. Това каза в предаването „120 минути“ по отношение на пандемията с коронавирус отец Ангел Ангелов, предстоятел на 17-вековния храм "Света София" и духовен надзорник на Софийска епархия на Българската православна църква.

„Светът показа своите новости и ние се втурнахме по всякакъв начин да придобиваме всичко онова, което ни предлага пазарът, а това не е най-важното. Важното е духовното и понеже смъртта винаги е около нас и, като че ли ние не пожелахме да я погледнем в очите тази смърт. Сега в това трудно време, времето на пандемията, мнозина от зрителите, както и аз, изгубихме много близки хора, изгубихме приятели, имаше други, за които постоянно се молихме, защото положението им беше твърде критично, и тогава човек започва да се замисля, че смъртта не преминава покрай нашия праг и не ни интересува, защото тя е в съседа. Значи, тя е много близко до нас, затова това изпитание, което ни бе дадено, е да потърсим отново духовността си. Все по-малко и по-малко  ставаме духовни“.

По думите му, най-страшното е материалното:

То завихря живота ни и осмисля бъдещето ни, ние забравихме красотата на простотата, и оттук нататък постоянното бягане, за да придобиеш повече и повече, кому е нужно, животът не е чак толкова дълъг и затова ни е дадено на тази земя да придобием радостта, благостта, да бъдем в милосърдието и това което ни завеща Исус Христос - да се обичаме един другиго. 

За историята на храма „Св. София“ отец Ангелов разказа, че храмът, който е бил пръв, е много по-малък, но прекрасно запазен:

„Мозайката отдолу, която е поставена в този прекрасен музей, който сега разкрива всичките истини, може да се види. Малкият храм, който е храм на некропол, защото там е било гробището на древна Сердика и той е обслужвал този некропол. Много по-късно се изгражда този величествен храм.

Когато влизат турците, нашите християни тогава се оттеглят от храма, не става въпрос за насилствено завземане на храма. За известно време тя е джамия. Има остатъци от архитектурата на джамията и по-късно при един земетръс пада минарето, което се тълкува, че не е угодно. Когато пристигат руските войски, те намират една разрушена постройка. Даже някои българи искали да се заличи, защото не виждали нищо красиво. По-късно става склад на общината, отгоре се изгражда наблюдателница на пожарната, защото „Св. София“ е на най-високото място на някогашната София. Този храм е кръстен на Исус Христос.

Първата голяма византийска базилика носи името на Света София. Може би името София, което е второто лице на Светата Троица, до някаква степен дава правото и на онези, които все още носят в себе си в древността езическата философия, така че да примирят християнството с езическата философия. Премъдростта дава тази възможност. Колко са тези жители в света, които могат да се похвалят – ние живеем в Божия град. Ние живеем в града на Христос, премъдростта“.

На въпроса защо църквата няма камбанария, отец Ангел обясни, че камбаните влизат значително по-късно в практиката на църквата

„Археологията предполага, че този храм е имал своите камбанарии, които са били две кули точно във фасадата на храма отпред, когато вече е руина, по-късно камбанарията на храма е издигната на едно дърво и така остава. Камбаната е много по-малка за разлика от това, което е в „Св. Ал. Невски“.

Отец Ангел сподели, че му е много трудно да говори за Възкресението.

„Това е абсурдността на този празник – преди два дни направихме опело на Бога, не звучи ли напълно невъзможно - как един Бог може да понесе смъртта и оттук нататък всичко онова, което той приема в себе си, това, че иска да бъде човека, Св. Йоан Дамаскин казва, че единственото ново под слънцето е появата на този Богочовек - Исус Христос. И той до такава степен прие нашата природа, че в страданието си, напълно изпита онова, което изпитва един човек. и не само това, не беше достатъчно това. В един момент той извика: "Господи, Господи, защо си ме изоставил. Типично като човек изгуби и надеждата си, за да дойде този величествен миг, когато със собствената си смърт победи смъртта. 

Много пъти съм се питал смъртта има ли своето оправдание и никога не мога да го открия. Единствената смърт, която носи своето оправдание, е Христовата смърт. Независимо каква смърт е пред нас – облечена в невероятна героика, смърт, заради която имат възможността да живеят множество хора, смъртта няма смисъл и това е най-страшното за всеки християнин, за всеки един човек. Ние носим в себе си тази метафизичност за усета за вечността. Този празник напълно ни го предлага и то в пълнота. Сега сме толкова радостни“.