На 24 май традиционно отдадохме почит към делото на светите братя Кирил и Методий. Това е ден, в който си честитим словото. Това е особено важно с оглед на факта, че сред толкова думи и смисли около нас, сякаш забравяме, че те, думите са най-силното оръжие, с което човечеството разполага.

В българския език има думи, които са ни давали надежда, упование в трудните моменти, сривали са мечти и са раждали нови. Начинът, по който използваме и възприемаме думите определя начина, по който виждаме света около нас.

Не случайно често питам гостите си – Коя е любимата ви българска дума?

Този кратък въпрос не е лесен. Той издава представата ни за живота тук и сега. Не винаги тя е оптимистична. Но и този вроден песимизъм, който е толкова характерен за съвременния българин, има своето обяснение.

Градивният песимизъм е изискващ и очакващ, той издава нетърпение и задава посока - че трябва още да се трудим, да не спираме, да не се пускаме по течението, а да искаме да променим собствената си среда - по-бързо и по-качествено.

По-притеснителен е деградивният песимизъм. Той е свързан с разочарованието. Да осъзнаваш, че живееш живот, който може да е много по-добър, но да се примиряваш в стремежа си на задоволяване на битови и биологични нужди.

Или както още Ботев го е формулирал в "Политическа зима" – "лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят". Това вече е проблем, защото издава пасивност и примиренчество.

 

Следващата група в българското общество също не е нова. Това е групата на самодоволните нихилисти, които се мислят за реалисти. Нейната характерна черта е преяждането. Често в тази група попадат политици и държавни чиновници, свързани с различни партии и течения.

Тъй като в много случаи те са спуснати на различни постове не заради личните си качества или образование, тяхна основна цел е преяждането - ако може повече, защото не знаем докога ще е. Те развиват крайна зависимост към хората, с чиято помощ са се издигнали и са готови дори и да компрометират себе си, за да задържат позициите си. И тъй като знаят, че нямат качества, които да им позволят сами да определят посоката, те са най-склонни към корупция.

В различните епохи и общества, техният брой варира според политическата и икономическата конюнктура. Когато филмът свърши стават нещастни, защото се чувстват употребени и се вливат в групата на деградивните песимисти.

Разбира се, не е малка и групата на оптимистите. За тях е най-трудно, защото те визуализират ясно своята представа за живота си, обществото и България. Следвайки тази ясна представа - те не спират да изискват и да се борят. Тяхната Ахилесова пета обаче е - склонността към бързо разочарование и последваща апатия.

Саморазрушително разочарование, което дори на физическо ниво разболява. Защото страда ли душата, страда и тялото. Често се случва – разочарованият оптимист, неусетно да се влее в групата на деградивните песимисти. Това става, когато той спре да мечтае и обикновено се случва в средна възраст.

Разочарованите оптимисти най-бързо дават и най-бързо оттеглят своята подкрепа и са готови в най-неочакваните моменти да реагират на всяка несправедливост. Те са и най-опасни за всяка власт – защото не са се наяли, не са преяли и виждат ясно какъв трябваше да бъде живота им. Те са в основата на всяка модерна революция и всяка голяма промяна.

Най-ефективната тактика срещу тях е да се опиташ да ги потопиш в апатия, да ги откъснеш от кръвоносната система на обществото, лишавайки ги от вяра в утрешния ден. И те са податливи на това, защото в тях има неразбиране към всички, които не споделят техния светоглед. Тяхната задача не е да бичуват песимистите, а да се опитат да им вдъхнат малко от своя оптимизъм.

Това е моят много кратък, опростенчески и сбит опит за разрез на българската народопсихология, за който ви се извинявам. Но ще се радвам ако съм провокирал поне малка част от вас да се замислят къде точно в момента е вашият дух? И ... коя е любимата ви българска дума?

Продължи да четеш