Точно преди 80 години небето над Бирмингам, Шефилд, Бристол и Ливърпул почерняло. Сирените предупреждавали, че предстоят тежки бомбардировки, а изплашените жители на тези градове се криели в бомбоубежища и мазета, докато "Луфтфафе" изсипвало хиляди и хиляди бомби в тъмнината.
Битката за Британия беше започнала в края на лятото и щеше да продължи близо година. Стотици хиляди щяха да загинат, а сред тях и над 1500 английски пилоти, чиито самолети се превръщаха в лесна плячка за германците.
Тогава англичаните издали на пръв поглед една много странна заповед - за да не пада бойният дух, в радиокомуникацията между пилотите да не се използват думи като "свален, убит, починал". Така била въведена позивната "Gone West", в превод "отишъл на Запад". Англичаните влизали в битките с мисълта, че опасността да загубят живота си, да "отидат на Запад", тоест у дома, е напълно реална. Тези две думи стават синоним на смъртта в битка - отиваш на Запад, там където слънцето залязва.
В края на 70-те "Вилидж пипъл" изпели този мотив, но с коренно различна цел и тези думи придобили различно значение. Докато "Pet Shop Boys" през 93-та възродили словосъчетанието. Вложили го в ритъм, наподобяващ химна на Съветския съюз. Вероятно без никаква идея да напомнят за момента, в който човешкият живот губеше своята стойност по време на най-голямата война в историята на човечеството.
Истината, дами и господа, е, че в кризисни времена, животът сякаш губи стойност. Новините за стотици загинали се превръщат в статистика, която ни напомня, че минаваме през драматичен период, но и притъпяват чувствителността за трагичността, с която се сблъскват в момента хиляди български семейства и хора по целия свят.
Както десетилетия наред слушахме как еди колко си са загинали при терористичен акт в Афганистан, или при военни маневри в Ирак, или Сирия. Знаеш, че някъде умират хора, но това е толкова далечно от твоя живот, че го приемаш като част от световния пейзаж.
Сегашната ситуация е коренно различна. Битката е на всички срещу пандемията. Защото всеки живот и всеки човек са ценни за едно семейство, за една държава, за едно общество. Това е стълбът на всяка съвременна демократична държава. Не икономическият растеж, а човешкият живот и човешките права.
Това е период, в който новата война - тази на хората срещу пандемията, навлиза в решаваща фаза. Болестта вече чука на вратите на много семейства в България и ако цената да я спрем или намалим е няколко седмици забавяне на оборотите, тя е абсолютно приемлива.
Колкото до света, навлизаме в период на още по-голямо капсулиране на държавите във вътрешните им проблеми. Все по-малко обществата ще се интересуват от събитията дори в двора на съседа си. Вече не знаем какво се случва в Сирия, нито в Ирак. Чуждестранните кореспонденти там се броят на пръсти, ако изобщо има останали някакви. Това се случва и на микро ниво. Словаците няма да се интересуват толкова от събитията в Словения, нито хърватите ще поглеждат към сърбите, нито българите към турците или румънците. Намалява интересът и на Брюксел към политическите процеси в България.
Колкото и да не ни се иска, се случва точно това. В този смисъл, обречената тема за промените в Конституцията закономерно потъна в небитието. Дори опозицията не реагира особено остро. Споровете чий е Гоце Делчев и кой е бил Тодор Александров също няма да трогнат никого, освен отделни политически формации. Намираме се в странно време, в което запазването на живота и здравето е основната ценност и на нея ще се подчиняват всички останали.
Това е времето, в което живеем. Време, в което не можем да заменим думите, които ни плашат с поетично словосъчетание като "отиваме у дома" или "отиваме на Запад". Защото ние сме тук. Да, всички сме тук. И ще се борим заедно.
