Хора като него си тръгваха тихо. И с нищо не натрапваха себе си, въпреки че бяха преживели това, което ние днес дори не можем да си представим. Надали биха вирели в днешния свят, защото те говореха тихо, а такива личности линеят посред крясъци. Днешният свят за тях би бил неразбираем, забързан и безпаметен.
Те бяха поколението на помнещите. Едно вече почти отишло си поколение. Отишло във вечността и в историята, която днес по някаква ирония на времето все по-рядко четем. Защото в днешния свят дори и училият трябва да говори като неучил, за да не остане неразбран. И преживелият трябва да се държи като шумните, които нямат идея какво е преживял, но могат да начертаят живота му с думи.
Защото днешният човек все по-често си мисли, че всичко започва с него. Време на раздуто его и океан от ехо-камери със самонадъхващи се разделени хора.
Венелин Попов беше ветеран от Втората световна война. Част от онези хиляди български войници, изпратени да се бият далеч от родината, в опит на тогавашните управляващи да смекчат наказанието, надвиснало над България, застанала на страната на губещите.
Съдбата на България е била решена, но десетки хиляди български войници са били изпратени в бой след обръщането на хода на войната. Кърваво и трагично. Те спечелиха своите битки, но България вече беше загубила войната.
В онзи пролетен ден, през 2010-та Венелин Попов не предполагаше, че 66 години по-късно, неговият танк ще влезе в двора на Военно-историческия музей. Когато заведох този възрастен човек, пред очите ми сякаш за миг се подмлади, затича се и започна да целува метала. Разплака се с глас и каза - тук умряха моите приятели. Седяхме край танка повече от 2 часа, а той ми разказваше как войната е най-ненужното и отвратително нещо, на което човек е способен. По танка имаше следи от куршуми. И много спомени, които оживяваха за миг и пак се скриваха сред сълзите.
Тези дни се сетих за тази история и за господин Попов. Поздравявам неговите близки и наследници, ако ме гледат в момента. Защото все още не мога да си представя как Русия - страната и народът, дал най-много жертви в тази лудост, наречена Втора световна война, може изобщо да мисли за война. И то срещу братята си, чиито дядовци умират рамо до рамо, заедно в битките при Курск, Харков, Киев... Защото руснаци и украинци са братя и винаги са били, независимо какви избори са правели лидерите им през годините. А те са правели истински безумства, заради които са умирали милиони, но в тези теми сега няма смисъл да влизаме.
Но какво ли биха казали от поколението на помнещите, наблюдавайки тези събития? Надали ще разберем, защото помнещи почти не останаха.
Провокации, пропаганда, закани, хиляди маршируващи войници и дори учения с балистични ракети... Каква лудост трябва да е това? На кого е нужно?
Войната, дами и господа, отдавна започна. И тя е за нашето съзнание, начин на мислене и нагласи. Всяка клавиатура отдавна се е превърнала в ракета и всяко устройство в бомба. Но никога не трябва да забравяме, че в това няма нищо героично, защото хора, които прекарват повече време във виртуалното пространство, няма как да знаят какво е войната. Само можем да си представяме. Но все пак, аз все още предпочитам по-тихите гласове, на онези, които отнесоха спомените със себе си. А няма ли ги онези, преживели битките, разрухата и мъката на Втората световна война, сякаш не остана кой да ни предупреди.
Да. Поколението на помнещите почти си отиде. Да живее поколението на безпаметните.