Дами и господа, аз съм благодарен, че това е поредният Великден, в който сме заедно. И всеки път ми е много трудно, когато пиша уводните си думи на този ден. Защото Възкресението, освен символ на изкуплението, вярата и надеждата за опрощаване на греховете, е и дълбоко лично преживяване за всеки от нас.
Фактът, че сме заедно с близките си, особено сега, в това объркано време, в което толкова много се притеснявахме за тяхното здраве, когато ги пазехме и продължаваме да ги пазим, не се виждахме често... Някои си отидоха и ние си спомняме за тях. Пожелавам ви мисълта за тях повече да топли душите ви, отколкото да носи скръб. Защото, в крайна сметка, ако човек вярва, не бива да се бои от нищо в живота, нито от смъртта.
Ричард Холоуей, преподавател в "Йейл", написал преди три години една много ценна книга по историята на религията. В нея той говори за "Пътя към Дамаск". В християнството този термин е нарицателно за рязка и често противоположна промяна в мисленето и личните ни нагласи.
Преживяваш нещо, което променя живота ти и поемаш по "пътя към Дамаск", където евреинът Савел, по-известен с латинското си име Павел, осъзнал, че трябва да спре кървавите гонения срещу християните, които лично ръководел. Павел преследвал онези, които твърдят, че Исус е възкръснал и го правел ревностно, жестоко, дори маниакално.
Чул, че в Дамаск има християни, които вярвали във Възкресението, и тръгнал по пътя с малка армия към тях, докато ярка светлина не го съборила на земята и не чул глас - "Защо ме преследваш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен". Когато се изправил, Павел вече бил напълно сляп, въпреки че очите му били отворени. Повели слепия и объркан войник все по същия път, към Дамаск, където зрението му се върнало и преследвачът за миг се превърнал в най-ревностен защитник.
Това много накратко и недословно е историята за "обръщането" на един човек. От агресор, той става защитник. От отричащ става вярващ. От палач, става апостол.
Хилядолетия по-късно Стивън Кинг взел тази метафора за "Пътят към Дамаск" и я превърнал в "Зеленият път", и тайно вложил в името на главния герой Джон Кофи инициалите на Исус Христос/J.C./. Kaто цяло историята за пътя и обръщането са мотиви, занимавали човешкия ум от библейски времена.
Обръщането. Това е толкова трудно в днешния свят, в който всички са толкова убедени в своята правота, че сякаш започнахме да слушаме думите, без да ги чуваме. Живот, в който основният стремеж е да се "издигаш". Но не духовно, не интелектуално, а професионално. Свят, в който все по-рядко говорим със себе си и слушаме себе си, за да угодим на нечии чужди очаквания и течения, които ни поставя средата около нас. Или ние се оставяме на течението и създаваме средата? Дотолкова не си говорим със себе си, че слушаме предимно гласа, който излиза от устата, без да чуваме гласа, който излиза от сърцето. Егото ни блъска в крайности, докато ставаме все по-нещастни и по-самотни. Това е битка, която трябва да водим всеки ден, за да останем здраво стъпили на земята, да останем нормални.
Скролваш, клеймиш, викаш, чуваш човек срещу теб, но не го разбираш. Живеем в ерата на "Великото затваряне", в която светът уж е отворен, а хората се затварят за другите - агресивни, недиалогични, неприемащи, кисели присмехулници, които стрелят на месо - с думи. А сърцето може да крещи, да се бунтува.
И точно тук идва ролята на осмислянето на вярата в дни като днешния. Но това става само, когато говориш със себе си. Да повярваш, че колкото и да си краен, да си убеден в нещо, да го приемаш или отричаш пламенно и страстно, да си допускал грешки, може някой ден, да дойде моментът на обръщането. Да се окаже, че си бил сляп, макар и с отворени очи. Тогава ще видиш другия, но не като враг или противник, а като човек, също като теб, който е грешил, също като теб.
Ето това е една от основните идеи на християнството, а и може би на Възкресението, лично според мен - че няма вечни праведници, нито пък вечни грешници. Защото праведните могат да грешат, а сгрешилите да се поправят. Защото някой ден, всеки поема по своя собствен път. Към Дамаск.
