Когато става дума за нещо съдбоносно, човек не може да разчита на друг, освен на себе си. Това важи и за държавите. През тази седмица окончателно ми стана ясно, че думи като борба с корупцията и върховенство на закона са клишета, които вече окончателно изпадат от политическия фолклор на европейските институции.
Стремежът към върховенството на закона и борбата с корупцията са сенки от миналото, които постепенно ще бъдат изместени от новите модерни словосъчетания, които ще бъдат сочени за приоритети – околна среда, климатични промени, равенство между половете.
Погледът на западната част на континента, все по-рядко ще се насочва към източната част на континента. Натрупа се умора от наблюдението върху България и Румъния, което за 13 години постигна резултати, но в никакъв случай не доведе до пълно синхронизиране на стандартите, които да накарат, поне нас, да се почувстваме, че живеем в правова държава от европейски тип.
Но Брюксел надали ще продължи да размахва пръст. В този стремеж София вече ще е все по-често сама и все така клеймосана. Тук сякаш се примириха с факта, че правораздавателните органи не работят съвсем прозрачно, но все пак продължаващият натиск над София е плод на едно вече отминало време. Той не само, че няма да продължи, но вероятно ще отслабва.
Днес темите вече са други, например Франция и Германия заговориха за "основен ремонт" на целия Европейски съюз, който икономически, политически, миграционно и пропагандно е обект на атаки от различни страни в последните години.
Ясно е, че трябва да бъде намерен начин Европа отново да изглежда силна, без винаги да трябва да разчита на непредсказуемия си партньор в лицето на администрацията на президента Доналд Тръмп във Вашингтон.
Северна Македония и Албания се превърнаха в жертви именно на това ново време – просто няма кой да се занимава с тях, при положение, че приоритетите са свързани по-скоро с нови формули за възраждането на Съюза, отколкото с неговото разширяване. Да, звучи нечестно, но това е реалността.
Все повече мислите и усилията ще са концентрирани в центъра, отколкото в периферията. За източните страни-членки идва период на безвремие, в което всеки ще може да прави каквото си иска.
Състоянието на медиите в нашия регион е пример за това. Полша, Унгария, България, Румъния, Малта – все държави със сходни проблеми, в които Брюксел все по-рядко се вглежда. Независимо, че смъртта на кмета на Гданск Павел Адамович например, убит на сцената на концерт в началото на годината, е зловещо напомняне как една отровена медийна среда може и да убива.
Защото преди шизофреник да се качи, за да го прободе с нож в сърцето, този човек беше жертва на очерняща медийна кампания, преминала през ефира на националните медии в Полша.
В това отношение, ситуацията в България е в пъти по-малко драматична. Все още. Новият поглед на Европа обаче няма да насочи фокуса си към тези теми. Вече сякаш не е модерно, но е все така – саморазрушително.
