Дами и господа, вчера на стадион „Паркен“ в Копенхаген, светът стана свидетел на нещо изумително. Като във филм на Стивън Спилбърг, в рамките на 15 минути, милиони пред екраните изживяха емоции, които преминават през теб като нож – ужас, страх и накрая истинско, човешко облекчение от развръзката, която беше щастлива.

На живо видяхме един професионален спортист, който колабира на терена, след внезапно настъпил масиран инфаркт. Още в първите секунди, в които режисьорът на излъчването към цялата планета подаде изражението му, отворените му очи, лицето му, стана ясно, че се случва нещо, което телевизионната история не познава.

И тогава дойдоха действията, които могат да послужат като урок по човещина за всички ни. Със сигурност и екипът в апаратната е бил в шок. В тези секунди, с които разполагаш, за да вземеш решение, можеш да създадеш прецедент, който не само да прекрати кариерата ти, но и да коства цялото първенство. Затова изместването на фокуса на камерите беше най-човешката и очаквана реакция. Всичко друго би граничило с лудост.

Съотборниците на Кристиян Ериксен обаче не чакаха това да се случи. Те оградиха падналия си съотборник, който се бореше за живота си, за да спрат милионите погледи, които в този момент бяха вперени в него. Защото никой не заслужава да си отиде пред очите на света. А какво се четеше в очите на тези момчета? Може би много от вас биха казали - страх, ступор, ужас. И ще са прави. Но аз видях и вяра. Истинска, отчаяна, крещяща вяра.

Ръцете на футболисти и публика се събраха за молитва. Но не от онези молитви, които ни успокояват в уединението на безгрижните ни дни, а от онези молитви, които излизат от сърцето само веднъж в живота. Онези сподавени и отчаяни молитви, които от хилядолетия вдъхновяват богослови, писатели, поети, художници и композитори. Когато човек вижда цялото си безсилие и търси висшата сила, която може да спасява. В такива молитви дори няма думи. Това е енергия, която излиза от теб еднократно и мигове като тези не се повтарят никога повече.

Дланите се докоснаха за молитва. Очите погледнаха към небето. В моменти като този цялата суета на света, се изправя като внезапен, но ненужен летен дъжд, докоснал топлата земя по някакъв наивна приумица на времето. Може би в момента, за някого тези думи звучат патетично. Но не може когато говорим за вяра, молитва и чудо, да не изливаме всичките си емоции. Защото те се сменяха пред очите ни и стигнаха до сърцата ни.

Да, чудеса се случват. Знаят го и лекарите, които оказаха първа помощ, сред които беше и българинът - доктор Великов. И нищо не е случайно. Светът получи поредния си знак. Че трябва да е по-човечен и изпълнен с вяра. Да е по-малко комерсиален и суетен. Това са универсални послания към всички, включително и към стотиците хиляди български зрители, които видяха как само висшата сила спаси един паднал и агонизиращ човек.

И тъй като нашето общество в момента преминава през време на истинско противопоставяне, на остри думи, обиди, етикети и отчаян вик за нормалност, много ми се иска сред нас да има повече човечност.

Наближават избори. В латинския думата „министър“ се ражда  със значението на свещеник, който се грижи за вярата в една общност. Така тази дума влиза в английския и френския и остава до днес в западното християнство. Пожелавам на кандидатите за светска власт, в която думата „министър“ е по-известна с другото значение – освен за властта, да мислят повече и за духа на обществото. Защото, дами и господа, и в драмите, и в трагедиите няма спасители. Душите и обществата ги спасява друг.

И това, както видяхме снощи, винаги е бил само Господ.