В периоди като този и дни като тези, си мисля, че най-много от всичко в момента ни е нужна надежда. Надежда, че утре ще е по-добър ден от днес. Че ще сме здрави, ще сме заедно с близките си. Че ще живеем в по-справедливо общество и ще знаем, че ние сме и ще сме господари на живота си.

Надежда, че не трябва интелектът, ума и сърцето да работят в авариен режим, в страх, че всеки момент нещо може да се случи. Надежда, че ще свърши това капсулиране на публичната среда до най-низките страсти - обидите, озверяването, поляризирането.

Като в онзи роман на Стивън Кинг, в който невидим, но непромокаем купол изведнъж отрязва цял град от света. И под купола на Честърс Мил започна самоизяждането. Полазиха калинки, буболечки и други големи и малки твари. Те са с различни цветове, но получиха благоприятна среда за размножаване. Но колелото на времето направи своя оборот и дори и децата разбраха, че това време е в миналото. Който не го осъзнава, би трябвало да го направи.

От отчаяния човек нищо не зависи. Той става роб на собственото си отчаяние. От притиснатия човек също нищо не зависи - той става роб на вътрешните си страхове.

Мисля си, че е време всеки от нас да вдигне купола в собствената си душа.

Горе главите. Независимо от професията, възрастта, доходите или политическите ви пристрастия, изправете се, защото всичко, което ни се случва, зависи само и единствено от нас. Ние определяме политическата картина. Ние определяме промените. Ние сме тези, които ще решат как ни харесва да живеем. Никога не трябва да го забравяме. Прекалено много дадохме на политиците - сякаш те определят посоката и средата, в която ще премине животът ни. Не, това е оправдание.

Иска ми се да започнем да се радваме на успехите на другите, да не завиждаме на тези, които вече са успели, а да се учим от тях. Да се усмихваме повече на живота, за да може и той да ни се усмихне, когато най-много имаме нужда от това.

Защото, както е казал Виктор Юго - "Думата, която Господ е изписал на челото на всеки човек, е надежда". Без нея не става.

Ето това ми се иска да ни донесат действията и думите, които ще чуем до 11 юли. Знам, че няма да стане, но ако поне за малко осъзнаем, че група служители, кандидат-служители на обществото се борят за неговото доверие, тогава ще започнем да ги възприемаме като личности, които наистина ще се отчитат пред нас.

Затова много ми се иска да си пожелаем, че каквото и да се случва, няма да загубим чувството си, че сме на прага на нещо добро, което ще ни направи по-щастливи. И по-силни като общество, което търси, изисква, надява се, уважава себе си и не спира да вярва в голямата кауза - България като наш общ дом. Общество на справедливостта, което вече е достатъчно зряло, за да се изправи и да каже - вярвам, че ние ще допринесем утре да бъде по-добър ден от днес.