Когато посланик Хелън Юджийн Андерсън пристига в България през 1962 година, отношенията между София и Вашингтон са обтегнати до крайност. Единствената жена посланик в дипломатическия корпус и първата жена посланик на Съединените щати зад Желязната завеса става свидетел на събития, които ще преобърнат представите й за дипломация и политика.
Година след пристигането й у нас, е задържан българският дипломат Иван-Асен Георгиев, който не след дълго е осъден на смърт за шпионаж. В банкови сметки в Швейцария са открити стотици хиляди долари, които ЦРУ е превеждало на бившия представител на България в ООН.
Месец преди присъдата на бъде изпълнена, стъклата на американското посолство са направени на сол от протестиращи африкански студенти, скандиращи против американската намеса в Конго. Събитията се развиват толкова драматично, че комунистическата власт започва да се страхува от ответна реакция. Така Юджийн Андерсън се превръща в първия американски посланик, който е поканен да направи обръщение по Българската национална телевизия по случай 4 юли.
Разказвам ви тази история, защото тя показва до каква степен дипломацията винаги е била изкуство на знаците. На повърхността усмивки, под повърхността – екзекуция и присъди. Пред камерите ръкостискания, дори понякога недипломатични прегръдки, зад камерите – подозрения и натиск.
Но в днешния свят държавите лидери отдавна все по-рядко следват стратегии и слушат съветници. В този забързан свят, в който реакцията и обратната връзка след едно решение се появява мълниеносно, страните се управляват по инстинкт, и все по-малко по разум. Сутрин тушираш недоволство, следобед гледаш да извлечеш имиджова полза. Работиш за заглавия и статуси.
Туитърът на Тръмп е джипът на Борисов и джипът на Борисов е туитърът на Тръмп.
За България утрешната среща в Белия дом безспорно е важна, защото страната ни е част от НАТО. Купихме F-16, започнахме разследвания за шпионажа в полза на Русия, но доколко е важна тази среща за Съединените щати? Ние ли ще искаме нещо или Вашингтон ще поиска нещо от София? Ще говорим за корупцията, свободата на медиите. Ако очаквате медийната свобода да бъде тема, Доналд Тръмп не е от най-правилните адресати.
Външнополитически, за администрацията в момента медийната свобода е ценност в контекста на отношенията с Русия и вече застаряващите техники за разделяне на европейските общества по различни въпроси с цел подкопаване на доверието в институциите.
Президентът Тръмп е в перманентна война с много от авторитетните американски издания като "Ню Йорк Таймс" и "Уошингтън Поуст", докато Борисов се къпе в хвалебствията на стари и нови таблоиди и е в отбранителна позиция от няколкото медии, останали с независима редакционна политика.
Това не се случва само в България. Да гледаме непрекъснато себе си и да се самобичуваме е подценяване на мащаба на проблема. Не мога да приема, че държава като Унгария, където миналата година беше направен специален консорциум, в който бяха "прехвърлени" над 500 медии, придобити или зависими от близки до премиера Орбан бизнесмени, може да е по-напред от 111 място по свобода на словото. Според мен отговорникът за Унгария в "Репортери без граници" нещо се разсейва. Направо спи.
Истината е, че битката за медиите е битка на цялото ни общество. Защото свободата на медиите или несвободата е отражение на общия ни дух и общия ни манталитет. И така е навсякъде по света. Ако едно общество има нужда от свободни медии, ги подкрепя.
Ето защо Тръмп никога няма да тръгне на истински кръстоносен поход срещу авторитетните издания, които имат милиони абонати. Защото знае, че ще загуби тази битка. А и Борисов би трябвало да знае това. Защото тези, които управляват с инстинктите си, би трябвало да не са загубили своя най-важен инстинкт – това за самосъхранение.
