Беше наистина интересно лято. Живяхме като за последно, харчехме пари като за последно, кой колкото има, повеселихме се, попихме, попяхме. Общо взето малко скъсахме синджира, преди да дойде есента.
Гледахме на събитията в България малко с половин око и половин ухо. Като казвам това, се сещам, че покрай завръщането на талибаните на власт в Афганистан, много хора се питат – това същите талибани като онези от средата на 90-те ли са? Анализи има много. Но моят отговор е по-простичък.
Поне привидно не са. Защото онзи, първи кабинет от 1996 г., който затвори жените в домовете им, унищожавайки здравната и образователната система, защото просто повечето учители и лекари бяха жени, та този кабинет тогава беше много специфичен и на чисто физическо и медицинско ниво. Молла Омар беше без дясно око, което загуби от шрапнел през 1989 г. Министърът на правосъдието Тураби и този на външните работи – Мохамед Гаус също бяха едноокизаради взривила се ракета.
Губернаторът на Кандахар молла Рахмани бил с дървен крак в стила на капитан Джон Силвър от "Островът на съкровищата", защото той пък стъпил върху мина, докато нападал руснаците. В същото състояние беше кметът на Кабул Абдул Маджид, но освен с крак, той се простил и с няколко пръста.
Всички тези белези служели като напомняме на 20 години постоянна война, убила милион и половина души и опустошила страната. Затова, за да си отговорим на въпроса – какви са тези талибани, трябва да им преброим пръстите, очите, крайниците. Ако са на място, значи разлика има. Другото оставям на анализаторите.
Подобен опит в България за щастие нямаме. Но това лято ни даде повод за размисъл какво липсва на българските политици. Всичко ли си е на мястото? Привидно физически са добре. Но достатъчно е да сте погледали дебатите в парламента от тази седмица, за да ви се стори, че на някой му липсва една глава, на друг две, на трети му липсва възпитание, на четвърти дар слово, пети е без образование, шести без гражданство, седми пък е с две. Осми го кара през пръсти, въпреки че си ги има всичките. Всички имат по две ръце, но често едната не знае какво прави другата.
За разлика от истинските, нашите талибани не са калени във военни битки. Но и те обичат да преговарят – с американците или с руснаците, или с европейците. Не договарят спиране на огъня, а пускане и спиране на парите. Не ги преследват за тероризъм, но се обръщат към страната и света по интернет, сякаш бягат от армии.
За разлика от истинските, нашите не могат да съставят правителство. За разлика от истинските, нашите не спират хората да напуснат страната. Ако беше обратно – нямаше всеки от нас да има приятел или роднина в чужбина. За разлика от истинските, нашите се затварят все повече за света и изпускат неговия ритъм, потънали в пазарлъци.
Затова в началото на сезона избрах да ви представя истинските талибани.
Другото е просто чувство за хумор, което обикновено оставя хората около мен със сериозен поглед и в неловко мълчание. Май и този път ще е така. Защото в това, което се случи това лято в България, няма нищо смешно.
