Като гледа човек какво се случва тази седмица, няма как да не си помисли, че обществото изглежда озверяло и разделено. Полицай краде тото-фиш от баба. Дядо плаща откуп за петел и го връзва за главата си, за да не го откраднат пак. Посред бял ден обират банки. Какво се случва? Къде сгрешихме? Разпадна ли се окончателно духът ни? Продават ли каскет против глупост?
"Намери се билка в дюкяна на хаджи Хасан, която лекувала лудостта", написал в разказа си един младеж на 20. Казвал се Муамар. След като взел властта обаче, този Муамар по фамилия Кадафи, полудял. Всички знаем за края на младия разказвач.
В публичната среда е кал и мръсотия. Думи груби, обвинения истерични, всички се надвикват. Политици нападат журналисти. Все едно някакъв таблоид определя дневния ред на обществото. Конспирации, схеми, обвинения. И как си мислим, че можем да продължаваме така? Прекалено лесно е да делиш медиите на "свои" и "чужди", някак си прекалено удобно е. Който те критикува – е враг, соросоид и какъв ли не още. Който те хвали – наш човек, който се държи като опиянен от факта, че е близо до властта, като събудил се лудият на сутринта след 9 септември, готов да изпълнява присъди на "съда народен". Присъди с думи.
Най-страшното е, че тези отношения между политици, власт и медии, този грубиянски и просташки език се пренасят във всекидневните отношения, в обществото. Възпитанието и вежливостта те превръщат в някакъв аутсайдер. Стремежът към знание не е пътят към успеха. Но и това си има обяснение – когато четеш непрекъснато псувни и ругатни, започваш да псуваш и ругаеш в бита. Когато слушаш за конспирации и заговори, започваш да живееш с мисълта за конспирации и заговори. Всичко това задава някаква изкривена норма за "нова нормалност", която си е чиста ненормалност. Българското днес, в момента, прилича на груба приказка, в която непрекъснато някой някого дебне и всеки всекиго отрича. Токсичен бит, в който всеки е готов да наплюе всички и да слага под общ знаменател, въоръжен с Фейсбук-пистолет и затворен в своя балон.
Няколко думи към моето поколение – и ето ни отново, но вече не сме деца. Но машината на времето ни връща там. По новините нищят приватизацията, като тогава. Американците се борят с руснаците, като тогава. Мъж излиза сред народа, за да обещава, че ще смаже престъпността, като тогава. Чакаме отвън да ни посочат правилния път, като тогава. Вадят се компромати, като тогава. Чакаме спасител, като тогава.
Но истината е, че спасителите свършиха и спасители за нашата работа не останаха. Нито външни сили ще наредят живота ни. Нито някой ще откъсне главата на корупцията, без ние да се променим. Нито животът ни ще стане по-лек, ако не покажем нетърпимост към простащината като норма за успех и просперитет. Нито ще върнем близките си от чужбина. Нито намаляващото население ще промени политическата картина. Понякога имам чувството, че сме се предали, свикваме с новите норми, прекалено апатични и загубили желание за живот. Но погледнете календара. Числата на годината са разбъркани като топки на закрита лотария или като замазана данъчна декларация – не можеш да разбереш 2020 ли пише, 2002 ли е? Но тогава поне имаше надежда и ентусиазъм. Старото не трябва да е новото ново в никакъв случай, защото вперили поглед в миналото, май се лишаваме от бъдеще.
