Радвам се да съм отново с вас дами и господа. Как изкарах коронавируса няма да споделям от уважение и съпричастност с всички онези наши сънародници, които минават през това по труден и болезнен начин.
Съчувствам на всички ви, на вашите близки и се моля Господ да е с всеки, който се бори с тази болест.
Много си мислех как да започна това предаване. Следях новините и публичните дискусии по темата. Мисля си, че ако мерките не бъдат затегнати, ще продължаваме да се лутаме между новините за рекорден брой заразени и все повече починали.
Защото моделът на поведение винаги се задава чрез личния пример на всеки от нас, но по-важни са правилата и законите.
Ако те не се спазват, няма начин да се опазим от тежките последствия, които ще ни връхлетят ако продължим да разчитаме само на самосъзнание. Защото не всеки е носител на едно и също самосъзнание. Ако аз мисля по един начин, това не означава, че друг мисли по същия начин. Получава се нещо като в онази мисъл на Платон – „Няма да ме убедиш, ако и да ме убедиш“.
Затова са нужни общи правила, които да отговарят на реалната ситуация. Макар и временно, по-строги мерки, които да позволят поне на болниците и лекарите да поемат въздух. Защото картината от тази седмица как двама души умират на стълбите пред лечебно заведение в Пловдив, са крещящ вик за проблем, който при липса на мерки, ще се задълбочава при сегашното състояние на системата.
Ако ще пазим икономиката, трябва да си дадем сметка за следното. Всеки болен от коронавирус ще получи пари от НОИ. Ако той се влоши и влезе в болница, парите, които са нужни за лечението му, далеч ще надхвърлят цената на пътеката, определена на хартия. Тоест, болниците непрестанно се нуждаят от още и още средства. Ако болестта предизвика увреждания, това ще означава още по-дълга трудова нетрудоспособност, при което освен болният, губи и работодателят му и държавата, защото тук ще се намеси социалната система. Toва е другата страна на монетата и другата математика.
Колкото повече болни, толкова по-малко данъци. Толкова повече лекари на ръба. Толкова по-малко постъпления в хазната. Затова сигурни ли сме, че макар и временно, не трябва да вземем по-сериозни ограничителни мерки, които да поставят ясни граници – как и в какъв времеви прозорец с общи усилия да се опитаме да скъсаме веригата на разболяването. Това е въпросът, който в момента седи пред правителството и цялото общество. Докато на някои места, където времето е спряло и няма никой, има други места, където животът тече по стария начин. Безгрижно. И по-лошото – безотговорно.
А истината е, че не трябва да изпадаме в страх и паника. Просто да бъдем отговорни. И да изискваме отговорност, както от другите около нас, така и от тези, които взимат решенията.
