България се приближава към изборите за 45-ото обикновено Народно събрание с усещане за предрешеност, обърканост и иронична усмивка.

Предрешеност, че идва нещо по-скоро познато, отколкото ново и различно. Чувство за „дежа вю“ от миналата предизборна кампания, когато голяма част от реториката, която чувахме тогава, слушаме и сега. Сега коронавирусът замести темата за бежанците, която беше актуална тогава и вкара в парламента цели три националистически формации.

Обърканост от това, че много от кандидатите, които се борят за доверието ни са откровени популисти, които гледат с реториката си да отговорят на определени очаквания, отколкото да демонстрират идеи и стратегии за бъдещето на България и разделеното ни общество.

Човек от една партия сега се кандидатира от друга партия, листите са пълни с политически номади и хора, които просто искат някакъв пост. Вчера леви, днеска десни или центристи, утре, за да получи пост – може и среден да стане. Или златен да стане… пръст.

Иронична усмивка, защото дори и кандидатите са пестеливи и рядко влизат в дебати. Открили магията на живото излъчване по „Фейсбук“ и YouTube се радват на новите технологии, както леля се радва на робот-прахосмукачка. Хем засмуква, хем не полагаш много усилия, за да обере трохите.  За по-едрите отпадъци обаче все така трябва да се наведеш.

Тръмп 4 години управлява Америка през „Туитър“, а тук ли да очакваме нещо по-различно? Пиши във „Фейса“, там ще храниш и ще те хранят. Играта на тронове отдавна минава през войната на тролове. Дигитални политици, виртуален имидж и уморени лица. Цифри от машина за гласуване, които ще се нанасят с химикалка.

Недоволството – също виртуално – „С тебе сме!“, вика. Но не е станал от дивана. „Долу!“, казва друг, но няма да гласува. А истината винаги е била една – всеки парламент след избори е отражение на комбинацията между избирателна активност и гражданска пасивност.

Резултатът се определя от гласувалите, но и от негласувалите. Затова на 4 април сме длъжни да отидем и да гласуваме. За да може после да критикуваме със съзнанието, че когато е трябвало сме дали своя принос, изразили сме своята позиция, освен на стената си във „Фейсбук“ и пред урните. Ако не знаем за кого, тогава си има графа „не подкрепям никого“, но в бюлетината, защото това влияе на избирателната активност.

Не трябва да оставяме поне малкото неща, които зависят от нас на произвола на съдбата. Защото после, как да пуснем прахосмукачката?