Иван Димов към младите предприемачи: Не се страхувайте, ако имате идея – пари ще дойдат

Инвестиционен банкер в Съединените щати, Австралия и Аржентина. Изпълнителен директор на Българския център по предприемачество. След 25 години работа зад граница, решава да се върне в България за постоянно с много личен мотив.

Иван Димов основава неправителствената организация „Сингъл Степ”, която подпомага младежи с различна сексуална ориентация.

– Защо реши да се върнеш в България?

– Живял съм извън България 25 години, в Щатите предимно, в Ню Йорк, малко в Австралия и на други места, но всъщност конкретна е причината, заради която се върнах. Преди три години се бях върнал в България, в отпуск през лятото и на едно събиране едно непознато за мен момче реално промени живота ми.

– Промених живота си, за да създам тази фондация. След толкова време в Ню Йорк, хората като ме питат "откъде си", първото нещо, което ми идваше, е Ню Йорк. Българин съм, да, но Ню Йорк беше избраното ми място за живеене, и то за много хора е така.

Аз съм много открит за себе си, че съм гей. Направих някакъв коментар на това събитие и това момче ме чу. И дойде при мен и ме попита дали може да поговорим. Сподели, че няма с кого да говори. Каза ми, че е споделил с майка си, че е гей и тя го завела на психиатър. И този „специалист“, така да кажа, му е казал: „Не се притеснявай, ще те излекувам“. Това момче избягало от вкъщи и е направило опит за самоубийство. И всъщност тази случка ме накара да се замисля много. Тогава поразпитах какви ресурси има за подкрепа на младежи в тази ситуация в България и се оказа, че няма нищо.

– Каква е връзката между неправителствения сектор и бизнеса?

– По много начини мога да отговоря на това, но за мен, първо когато реших да основа фондацията, се притесних за малко, защото нямах абсолютно никакъв опит в неправителствения сектор. Но всъщност си казах, то е много еднакво с един стартъп например. Какво прави един стартъп? Има проблем, един предприемач намира решение за този проблем и търси съответните ресурси, за да се реши този проблем. Няма значение дали е неправителственият сектор или в бизнеса и двете търсят някакво въздействие, някакъв ефект.

В единия случай ефектът е социален, в другия случай ефектът е по-финансов, печалбата. Но и за двете е нужен план, екип, добър екип, и ресурси за постигане на целите.

И най-важното нещо, това е най-важният капацитет, който имаш, за каквото и да е то – хора, на които можеш да вярваш, хора, които имат същите ценности и план. Оттам насетне нещата се случват.

Първата стъпка от плана на Иван за създаването на работеща неправителствена организация, комбинира страстта му към CrossFit и тичането на маратони. За набирането на средства Иван пробяга 12 маратона за 12 седмици в Хелзинки, Рейкявик, Дингъл, Талин, Осло, Берлин, Лисабон, София, Амстердам, Венеция, Дъблин и Атина. Това са цели 506 км и 300 метра.

– В Щатите има култура на обвързване на спорт и благотворителност, и много хора например, бягат маратони, мотивирайки приятелите си да дарят за каузата, за която те бягат. Аз исках може би да покажа и да докажа на себе си с предизвикателството си, че трудното си заслужава. Че предизвикателството на създаването на фондацията и това, което й предстои, някакси беше символ за мен, че може да го постигна. И, че е трудно, но има смисъл.

Така че тези 12 маратона за 12 седмици… да, от време на време някои километри не бяха от най-лесните, но накрая удовлетворението от добре свършена работа, от това, че успяхме да съберем доста средства за създаването на фондацията, това си заслужаваше.

– Когато ти беше най-тежко и си спомням, на един от маратоните куцаше, кракът ти беше много зле, кое ти даваше сили да продължиш? Какво си казваше, как се мотивираш да продължиш, когато изглежда почти невъзможно?

– В бягането на маратони, много хора казват, че има една стена и, че неизбежно я удряш, на който и да е километър, и, че ако тя те удари, ти падаш и спираш. Но ако ти я удариш и минеш през нея, ще свършиш. Това, което ми помагаше… аз си повтарях: „Не забравяй защо го правиш.“ И че има смисъл в това нещо, и че трябва да свършиш, просто не си даваш опцията да свършиш. Защото това, което си започнал е твърде важно, за да не свършиш. И така. Крачка след крачка, свършва единият маратон, после другият, после 12.

– Как дефинираш успеха и провала?

– Успехът не е винаги една крайна цел, успехът може да бъде и малки неща по пътя към нещо, което искаш да направиш. И успехът всъщност е, дори крайният резултат да не е това, което искаш, ако знаеш за себе си, че си вложил абсолютно всичко, което имаш, ако си вложил сърцето си, ако го правиш с цялото си сърце, нещата се случват. Важното е, дори резултатът да не е това, което си очаквал от самото начало, да намериш начин да промениш стратегията си да стигнеш дотам. Провалът е точно обратното на това – ако знаеш, че си вложил всичко, което имаш от себе си, ако е станало – добре, ако не е станало, направил си всичко, което си могъл.

– Какво ти даде образованието в Америка?

– Научи ме да мисля по-критично. Защото то беше много общо – в колежа аз завърших всъщност с икономика и френски език. Имах две специалности, което тук по онова време нямаше как да се случи. И ми даде адски много – и като образование, и като контакти, и като критично мислене.

Аз още в колежа в Щатите преди много години знаех, че искам да се занимавам с инвестиционно банкиране. Беше излязъл филмът “Wallstreet”. Аз тогава не разбирах за какво става дума, бях на, може би 16 години, но тази енергия, това, което се случваше, така ме овладя. И знаех, че искам да бъда в тези среди.

– Какво беше нещото, което най-много те караше да чувстваш удовлетворение в работата си на инвестиционен банкер, кое те кара да гориш в това нещо?

– Тръпката на сделката. Много неща трябва да се случат до момента, в който се седне на масата за преговори, да се подпише една сделка, и това за мен беше най-вдъхновяващото от работата ми по това време. Когато има една страна, която продава, или друга, която купува, и трябва да се намери общ език, и да се случи сделката. Но точно този момент на преговори, когато трябва да бъдеш постоянно нащрек, да усещаш не само какво ти казват, но какво ти казват с езика на тялото, да предвиждаш няколко стъпки напред, и всъщност, може би най-удовлетворяващото е било, когато прочетеш за сделката си, която се е случила вчера, на първа страница на ”Wallstreet Journal”, и да знаеш, че има неща, които и те не знаят.

– Какъв съвет би дал на младите предприемачи?

– Не се страхувайте. Ако имате добра идея, правете го. Пари ще дойдат, но важното е да вярвате в себе си, дори поемете си дъх и скачайте. Може да не се случи от първия път, може да не се случи и от втория път, но ще се случи, ако вярвате в това нещо. И твърде много хора стоят и обмислят нещата твърде много. В един момент просто трябва да си кажеш... да рискуваш. И провалът не е всъщност това, че сегашното ти начинание не се е случило, огромен успех ще бъде, ако то не се е случило, а ти се изправиш и направиш нещо друго. Но най-важната първа стъпка е да я направиш.

– Три неща, които те вбесяват в България?

– Мрънкането, завистта и негативността.

– Три неща, които те карат да се гордееш с произхода си?

– Силата на връзките между приятели, в семейство. България е малка държава и по-лесно можеш да видиш конкретния резултат от стъпките си. Колкото и да са трудни.

– Как дефинираш таланта? Къде е твоят талант?

– Моят талант може би е това, че като повярвам в нещо, не се отказвам. Не знам, може би е клише да се каже, че талантът е 10%, а 90% е трудът. Но аз вярвам в това нещо. И не всеки трябва да бъде олимпийски шампион по нещо, или по всичко. Можеш да бъдеш олимпийски шампион за това, което ти е важно за теб.

– Какво е да си лидер? Какво е да водиш?

– Личен пример. Нищо друго. Личен пример, да искаш от другите това, което ти даваш и да даваш много повече от това. Личният пример – никога не знаеш кой те гледа и кого можеш да мотивираш без да знаеш.