Постиженията ни на Световното по футбол в Съединените щати през 1994 г., на Олимпиадата в Атина през 2004 г. и на игрите в Пекин през 2008 г. са само част от родните успехи, разплакали милиони не само у нас, но и по целия свят.
Фотографът Бончук Андонов, който започва професионалната си кариера преди почти половин век, проследява развитието на едни от най-успешните ни спортисти още от терените на „селските спартакиади”.
„Това е нещото, което в мене носеше страшно удоволствие – да видя как това малко хлапе е пораснало и е стигнало до това да стане европейски шампион. Това не може да не те кара да обичаш този начин на живот”, казва той.
Легендата на спортната фотография е мечтаел да стане историк. Разбира, че снимките могат да се превърнат в любовта на живота му в казармата, където е в поделение за авиофотография. Останал на 2-годишна възраст без баща, приема съветите на командващия му офицер да запише „Фотография” като и до днес помни първия си професионален кадър от стадион „Васил Левски”.
„Много добре си спомням, че тогава снимах младежкия национален отбор. И от дясната страна – националният отбор, младежкият, нападаше. Цветан Атанасов – едно много симпатично момче, което успя да вкара гол. И аз снимах в този момент – успях да направя снимка от гола, която беше за мен едно добро постижение. Занесох всички снимки и избраха точно снимката за това макетно списание, което ние правихме", помни 70-годишният днес Бончук Андонов.
Един от най-близките му приятели през годините е и Димитър Михайлов, който тогава е официалният фотограф на Националния стадион: „Тогава казваше гордо „Аз съм фотограф на стАдиона”. Не „на стадиона”, а „на стАдиона”. Много тържествено го изричаше. Станахме приятели с него, а впоследствие той много ми помогна в работата на спортен фотограф”.
Част от миговете на шампионите, които никога няма да забрави, са победният път на футболистите ни на световното преди 24 години. Надеждата за него започва още от летището в България и докато съдбата е на страната на отбора ни – по време на мачовете Бончук Андонов не винаги има добър късмет.
Един от случаите е по време на решаващия мач в Париж през 1993 г. За него Андонов разказва: „Забравям да заредя един от фотоапаратите си – първото полувреме снимам, свършва ми филмът, закачам на дългия обектив, закачвам втория фотоапарат и продължавам да снимам - Емо Костадинов вкара първия гол. Прибираме се на сухо място на полувремето, защото ръмеше лек дъжд. Аз дърпам да извадя филма и изведнъж разбирам, че съм снимал с празен фотоапарат. Разбирате ли какъв ужас е това нещо?! Резултатът става 1-1, мачът приближава към своя край, а аз се колебая дали да презаредя нови филми в апарата си, защото остават 5-6 минути до края на мача...Презаредих и тогава отстрелях удара на Любо Пенев към Емо Костадинов, поведе топката, удари я, вкара гол, затича се… имам 17 кадъра направени”.
Въпреки това, че редакцията на популярния спортен вестник „Старт”, в който тогава работи, отказва да му издаде акредитация, успява да замине за световното по футбол в Америка, където цяла една нация сбъдва своята американска мечта.
„Ние виждахме на стадионите как се организираха българите от различни части на Америка, идваха със своите знамена, със своите плакати. Те идваха и милееха за България и показваха какво е България... Само там човек може да усети – на футболния стадион. при наличието на 4-5 хиляди българи, да усетиш какво става и какъв голям феномен е футболът в обществения живот. След мача с Германия занасям филмите да ми ги проявят, излизам от пресцентъра и чувам българска народна музика, разбирате ли? Чувам гайди да свирят и виждам как вървят покрай стадиона се играе българско хоро! Може би е било полунощ – по тъмна доба, когато няма никой! И там изведнъж с българските знамена тези хора, които са дошли от всички части на Америка, искат да покажат своята съпричастност към това, което сътворяваше българският футбол”.
Въпреки, че е обиколил десетки стадиони на почти всички континенти, най-емоционално за него винаги остава завръщането на Националния стадион: „Тук беше и моят архив, който, когато започваха ремонт на стадиона – отивам да си отключа фотолабораторията, където все още държах снимките си и виждам, че едната стена на лабораторията я няма. Страшно се притесних, защото аз отключвам 2 врати… и изведнъж виждам хора вътре, които седят. Оказа се, че това са строителите, които разбиваха стадиона, за да го укрепват”.
Фотографията се превръща в начин на съществуване за Бончук Андонов. Милионите снимки му носят хиляди емоции и животът му не може да се събере само в един миг. Снимал най-великите ни спортни достижения става част от спортното семейство на България, а със снимките си сам влиза в дома и спомените на всяко семейство. Завинаги.
