Свикнали сте да ги виждате на сцената, но извън нея те навлизат в друго творческо поприще – на преводача.
Параскева Джукелова чете и превежда на ръка още от студентка.
„Моето единствено желание е да играя в пиесата, която съм превела“, споделя тя.
Актрисата първо пише на ръка, а после набира и прави редакция. Има цяла колекция от тетрадки. „Някак си ми е по-лесно да пиша на ръка“, обяснява Джукелова.
Първата пиеса, която превежда, е „Моногамният“. „След дълги митарствания, може би 10 години, пиесата стигна до своята постановка, в която участвах и аз. Но вече не в ролята на младото момиче, а на съпругата на главния герой“, споделя тя.
Пиесата „Добри хора“ обаче тя превежда на плажа за една седмица, а постановката се качва на сцената на Народния театър само след половин година.
„Изговарям на глас всички реплики, които превеждам – разкрива още тя. – Което е много полезно, защото драматургията е за това – за да бъде изговорена на сцена“.
Превеждайки класическата английска комедия „Съдебна грешка“ Валентин Ганев пък прекръства герой, защото не е достатъчно смешен.
Целта била да се запази комичният ефект, който е непроводим. Затова потърсил достатъчно популярно име „и така вътре се роди една много приятна сцена с Елтън Джон“, споделя той.
Актьорът е убеден, че и в двете си амплоа е добре да поправя или редактира винаги, когато е уместно.
„Превеждайки един текст, ти го четеш повече от 100 пъти и го тълкуваш повече от 100 пъти и проверяваш неговите валенции и възможни връзки“, споделя той.
Д-р Сава Драгунчев владее четири езика и има четири разностранни дипломи. Той познава и меда, и жилото на драматургичния превод.
„Вече до такава степен речникът е англицизиран, че започваме да превеждаме с уау, куул, едва ли не и хелоу“, обръща внимание той.
Любопитно е, че първите години у нас романтичният Шекспир е превеждан в проза, а не в мерена реч.
По думите на Драгунчев „последният най-голям превод на Шекспир на проф. Шурбанов успява да се доближи максимално и до конструкцията на автора, и до съвременния български език, за което се изисква свръхакадемизъм“.
