Шон Бейкър - авторът на кино феномена „Мандарина”, заснет изцяло със смартфон, е в България. Тук е, за да покаже най-новия си филм „Проектът Флорида”, който достигна и Оскарите с номинацията за поддържаща роля на Уилям Дефо.

Как киното влиза в джоба му и как новите технологии промянят живота му?

Шон Бейкър е режисьор от ново измерение. Филмите му дават глас на различните, невидимите и неразбраните в обществото ни. Големият му пробив е с „Мандарина”, филм заснет изцяло със смартфон.

Във филма „Проектът Флорида” пък партьорката на Дефо е жена, избрана по снимка в „Инстаграм”. Децата във филма също не са заставали пред камера преди.

– Честно казано, дори не съм си и помислял за това. Знаех, че Уилям ще направи невероятно представяне, както и останала част от актьорите. Надявах се на признание, но никога не съм си мислел, че ще стигне толкова далеч, чак до Оскарите. Така, че беше много приятна изненада.

– А защо избра Уилям Дефо за мъжката роля?

– Той е класика, известен е на хората по цял свят. Той е артист, а не просто актьор. Завършен артист, който има желание да експериментира. Уилям няма его. Той не иска да блести, не иска да е звездата, всъщност иска да е невидим. Осъзнахме, че сме имали нужда точно от такъв тип човек за това. Той даваше своята подкрепа и го направи да е лесно и за нея.

Уилям беше много търпелив, той беше чудесен с децата. Кристофър Ривера, който изигра малкия Скути все ме питаше: „Зеленият гоблин ще идва ли днес на снимки?” Сещате се за Зеления гоблен от Спайдърмен. Ето така виждаха хората Уилям. Беше страхотна семейна обстановка.

„Проектът Флорида” ни показва света през очите на 6-годишната Муни, живееща в бедност с безработната си майка в нискотарифен Мотел, разположен в близост до Дисниленд.

– Символ на какво е за теб Дисниленд?

– За мен, това е културен феномен, би могъл да бъде дори най-великия културен феномен, който ние имаме в този свят, освен религията. Това е и магично място.

Тъжно е, че има семейства израстващи в евтини мотели съвсем близо до това място, което ние наричаме най-щастливото място на света. Хора, които едвам свързват двата края, живеят точно там, където други хора дори не биха си представили такъв живот. И това е нещото, което мен много ме грабна и ме накара да направя този филм.

– А кое беше най-щастливото място на света за теб като дете?

– Когато бях в средното училище и имах възможност да се кача на колелото ми по средата на лятото и да карам с километри, за да отида до киното и да седна там и просто да гледам филми. Това беше магично място за мен и все още го определям като най-щастливото място за мен, така си мисля.

В „Проектът Флорида” има много неща, които идват от моето детство. Например опожаряването на жилищна кооперация във филма, това дойде от моето детство, когато мои приятели подпалиха хамбар на моята възраст. Такива неща, да, има доста от моя живот в историите.

Мисля, че имах доста голяма част от характеристиките на децата, които виждате във филма. Винаги съм се опитвал да правя филми. Притеснявах всички мои приятели и сестра ми, карайки ги да участват във филмите ми. Това беше животът ми, когато бях малък.

– Какво си спомняш като чуеш името на филма „Франкенщайн”?

– Това е филмът, който промени живота ми, защото когато бях малък, майка ми ме заведе до квартална библиотека, бил съм 5-6 годишен тогава. Там показваха клипове от филмите на Юнивърсъл. Един от тях беше Франкенщайн. И това беше денят, в който си казах „Аз искам да правя филми”.

Сред историите, които Бейкър ни разказва е животът на един нелегален китайски емигрант в  Америка и съдбата на дребен мошенник от Ню Йорк. А един от най-емблематичните му разкази е  „Мандарина”, показващ ежедневието на две чернокожи транссексуални жени, обърнали се към сивата иконимика в Лос Анджелис. 

– Правиш сензация с филма Мандарина, заснет с изцяло с телефон. Защо реши да го заснемеш така?

– Започна като финансово решение. Причината да си го помислим изобщо беше, че имахме много ограничен бюджет. Почти моментално започнахме да мислим как това би ни помогнало, кои са ползите, които ще ни донесе, ако снимаме с телефон. Трябва да имаш предвид, че киното е скъпо изкуство. Много скъпо изкуство.

Аз снимах с ето такъв телефон, е, беше по-малък от този, но ако си представите точно ето така ние обикаляхме наоколо и правихме различни кадри и се местихме без да се забавяме и това беше нещо, което донесе енергията на филма и наистина помогна да се преоткрие филма.

– Правил си филм с телефон, правиш кастинги през социалните мрежи, какво още се готов да направиш, за да ни изненадаш?

– Чакай да видим. Ами, не знам, не знам, защото не знам какви нови технологии ще има.

Когато отидох в училището за филмово изкуство, аз буквално „режех” филмите. Аз имах филм с тиксо и бръснарско ножче и трябваше да правя ето това. Това беше начинът, по който правех филми. След това дигиталната революция се появи и това промени всичко. Позволи ми да работя по-бързо, това наистина промени начина, по който се правят филми.

– Какво мислиш за живота в Холивуд? Би ли създал филм, който да разказва за тъмната страна на Холивуд и за скандалните отношения между режисьори и актьори?

– Не бих точно сега, но би било интересно, ако някой го направи, но трябва да е обективно. Живеем във време, в което всичко е много черно-бяло. Страховито време е, защото няма установен ред за тези неща. Има хора, които са направили ужасни неща и заслужават това, което им се слува сега. Но има и хора, които не са и това е нещо, към което ние не се отнасяме правилно. Мисля, че има много натиск от „Туитър”, което е много опасно нещо и мисля, че там има хора, които не са си написали домашните, когато става въпрос за коментиране на тази ситуация.

Това не засяга само прехраната на хората, а и целият им живот и мисля, че трябва да го приемаме още по-сериозно, отколкото в момента. Хората поначало съдят другите хора и влияят на живота им дори само с 144 символа в „Туитър” и мисля, че това не трябва да се случва по този начин.

– Говорейки за тъмните страни на Холивуд, имаш ли тъмни страни?

– Имах проблеми с пристрастяването. Това е едно от нещата, което ме накара да показвам нещата по малко по-различен начин. Чувствам, че съм бил късметлия да бъда част от свят, на който се гледа с пренебрежение, според мен несправедливо. Затова начинът, по който аз разказвам истории, е не толкова осъдителен.

Бил съм в ситуации, в които лесно съм можел да бъда съден от хората. Няма да дам конкретен пример, защото по-добре да не давам, но съм бил достатъчно близо до огъня, за да знам, че често не е честно да правиш нещата черно-бели и да съдиш хората, защото понякога техните действия са извън техния контрол.

Шон Бейкър казва, че ще продължи да прави филми, в които да се чуват гласовете на различните в обществото ни. Ще прегръща всяка нова възможност, която технологиите ни предлагат. И няма да спре да търси иновативни начини да предизвиква емоция и съпричастност в зрителите.

– Това което забелязах през последните няколко години в киното е истинско желание от страна на филмовото общество да разказва различните истории и да се опита да придаде емпатия към образите. Да пъхне публиката в обувките на образи, които те иначе никога не биха си представили да бъдат. Това е много обнадеждаващо за мен като човек, който прави филми.