“Дори и за момент не допускайте, че и в реалността съм някой от образите, които играя. Затова се нарича игра.” - казва Леонардо ди Каприо. Кой обаче е човекът, който се крие зад сладникавата външност и проницателно сини очи с талант, който е крайно време да получи признание от Академията?
Всички помним “Титаник” и станалата култова реплика “Не, Джак, не ме оставяй!”. Тази роля му спечели статут на тийн идол, но трябваше да минат години, за да се усетим, че Лео далеч не е лигав актьор, който най-добре от всичко умее да обича до смърт на екрана. По времето, когато “Титаник” разцепи айсберга на големия екран, и уби Джак, за да даде живот на Лео в сърцата на публиката, актьорът е само на 23 години. Светът изведнъж се оказа влюбен в този романтичен красавец, пронизал момичешките сърца с мега амбициозния тогава проект на Джеймс Камерън. Това обаче далеч не е началото на кариерата на русото амбициозно момче, израснало в бедната част на Холивуд.
Когато е на пет години, получава участие в детския ТВ сериал “Romper Room”, но е уволнен за непослушание. “Винаги са ме мислели за малко луд. Мисля, че и досега е така” - казва в интервю Леонардо и всъщност, в това му е чарът. След този първи и твърде ранен неуспешен опит, Лео започва да се снима в реклами, в още няколко сериала (включително в “Parenthood” - роля, която му носи номинация за награда от Young Artist Award) , докато не идва моментът, в който самият Робърт де Ниро не вижда потенциала му и не се спира именно на него (между 400 кандидата) за роля в “Животът на момчето”.
1993 обаче е годината, в която идва истинското предизвикателство за таланта на ди Каприо - драмата “Защо тъгува Гилбърт Грейп” - филм, в който си партнира с Джони Деп и играе умствено изостаналия му малък брат - Арни. Брилянтното му изпълнение носи на Леонардо първата от общо петте му номинации за “Оскар”. Съвсем недостатъчно предвид дългата му кариера, но все пак за образа на Арни Грейп, той споделя - “По времето, когато бях ученик, често забявлявах съучениците си, като се преструвах на умствено изостанал. Така или иначе нямах много приятели в гимназията.” Затова може би изборът му за тази роля и последвалата номинация не са съвсем случаен реверанс на съдбата. “Съдба” обаче може и да е вярната думичка, защото когато ди Каприо говори за кариерата си, често казва “Просто се оказах на правилното място в правилния момент”. И толкова...
Но все пак образите, които изиграва в “Ромео и Жулиета” (Ромео, кой друг) през 1996 и по-късно през същата година - в “Стаята на Марвин”, са впечатляващи, то истинският пробив в сърцата на феновете дойде година по-късно с ролята му на Джак Доусън в “Титаник”. За този период от живота си, ди Каприо казва: “Изведнъж се оказах на корицата на всяко списание по света.” Само че актьорът не се поддава на мъгливата слава и за разлика от други свои колеги, оказали се “изведнъж” в центъра на горещите медийни прожектори, не спира да работи.
Леонардо казва: “Това, че всички започват да те разпознават на улицата, не е наградата за работата ти. Удовлетворението от нея идва тогава, когато филмите са направени наистина добре и получават заслужено признание.” Макар почти всички ленти, в които Леонардо участва, да са неизменно съпъствани от великолепни актьори и брилянтни режисьори, които действително получават заслужени награди, самият Лео все не успява да занесе свое собствено признание у дома. Затова пък остава здраво стъпил на земята - споделя, че не съжалява за цената, която плаща за славата си - “Има толкова по-сериозни проблеми по света. Знам, че има много хора, които биха искали да са на мое място. Чувствам се благословен, аз съм късметлийско копеленце.” Може би заради тази негова нагласа колегите му често казват, че Леонардо е един от най-земните хора, които са срещали в бранша, а Мартин Скорсезе говори почти с обич за връзката, която е успял да създаде със своя актьор - “Такава беше магията, която се получаваше между актьорите и режисьора през 70-те.” - казва той - “Вече не се среща толкова често.”
