Сивото е моето цветно. Бил "неутрален” цвят, което в много случаи е синоним на безличен, но пък можеш да го превърнеш в синоним на магнетичен, личен, неприличен... в себе си. Просто добавяш въображение.
Не ми трябваше да използвам въображение, за да се подготвя за концерта на Мейси Грей (снощи – 21 ноември, в зала 3 на НДК). Спомените ми от 2009-а и дискографията й изригнаха върху сивата ноемврийска сряда и я превърнаха в потенциално многоцветна с изгледи да разцъфне в 20ч. вечерта. Но цъфтежът претърпя отлагане...
Без да се задълбочавам: влизането в залата вкара черното в хубавата картина! Благодарения на избирателно късата ми памет, всичко беше забравено три стълби след скъсания билет. Избирам да ми е къса паметта за този епизод от вечерта, защото има друго какво да запомня...
Мейси Грей блесна във виолетово повече от час по-късно от очакваното, но бързо успя да трансформира блъди-мери нетърпението в подскачащо настроение.
В сравнение с първия си концерт у нас преди 3 години, този път Мейси изпълни доста по-малко от най-големите си хитове, за сметка на парчетата от предпоследния си албум – "Covered", в който влизат неочаквани и доста симпатични преработки на песни на Metallica, Eurythmics, Кание Уест, Колби Кейлат, Yeah Yeah Yeahs, Arcade Fire, Awolnation и др. Дори и да сте слушали кавърите обаче няма да добиете пълна представа за изпълнението им на живо, защото някои от песните бяха с преработени аранжименти. Нещо като кавър на кавъра, който в случая със "Sail" се оказа по-готин от оригиналния кавър (парчето е на Awolnation).
Не мина без "I Try", естествено, която закри шоуто, а, за мое лично щастие, не мина и без акустична версия на "Sweet Baby".
Няколко пъти Мейси символично пускаше и вдигаше завесата на шоуто, сменяйки тоалетите си и по този начин разделяйки шоуто на няколко части, всяка от които звучеше като себе си, но винаги като Мейси. В по-лежерната от частите се появи и "Talking Book” – последният проект на певицата, който всъщност събира кавъри на всяка песен от албума със същото заглавие на Стиви Уондър от 1972г.
Близо два часа шарена музика и шарена фенска хореография раздвижваха нестабилния под на зала 3 на НДК. През това време подът на сцената се кикотеше от гъдела на най-любимите ми беквокалистки и музикантите от The Sex Fiends. Двете супергласовити и живописни дами от бандата на Мейси не са допълнение към шоуто, а основна част от него, затова може би беквокалистки не е точната дума. Може би рок звезди, каквито бяхме всички снощи...
Има магия в сивото. То е димът, който обвива финала на един фокус.
Има магия в Мейси Грей. Тя е въздухът, който обвива човека на другия край на бара с аромат на желание. Убедена съм, че флиртът шепти/пее/говори така...
Затова ми е странно, че имаше хора, които устояха на феромоните на музиката на Мейси Грей... и си тръгнаха по-рано. Нормално е, предполагам. Ако всички омеквахме на една и съща честота на шептене, досега да сме се избили. Има си шепот за всеки и дано Мейси да е чула умоляващия шепот на най-големите си фенове в публиката, който се криеше зад мощните викове. Ако вие не сте го уловили, ще ви споделя: той питаше "кога каза, че пак ще дойдеш, Мейси?”...
