Жан-Батист Андреа излъчва светлина. Но не онази „литературна“ светлина, която човек може да открие между страниците на една книга, а съвсем буквалната – светлината на човек, който говори с широка усмивка и сякаш няма нужда да се предпазва от света...
Усмивката не слиза от лицето му, докато разказва. В думите му има лекота, но зад тази лекота – удивително ясна представа защо пише и какво търси в литературата. В уюта на разговора Андреа постепенно те приближава към себе си. И го прави с онази почти опасна близост, която познаваме от приятел, когото сме срещнали току-що, но с когото още от първите минути отношенията са силни, контрастни и някак необяснимо естествени.
Парадоксалното е, че на „парадоксални“ въпроси отговаря с ултранормалност. Не се стреми към ефектната реплика, нито към мъдростта на всяка цена. Какво е красотата? Той говори за кучето си, за планината, звездното небе, мириса на гората, картината, музиката и една прекрасна вечер с приятел. „Красотата е навсякъде“, казва той. И може би именно тази способност да открива голямото в малкото обяснява част от притегателната сила на книгите му.
За Андреа литературата не е урок, политическа програма или демонстрация на интелект. Тя е преди всичко разказ и емоционална връзка. Пише, защото това го изпълва с радост, и не се опитва да повтаря успеха си. Напротив, търси онова, което читателят не очаква. Още 9-годишен е знаел, че иска да бъде писател, въпреки че всички около него са му казвали, че това не е „истинска“ професия. Днес зад гърба му стоят четири романа и „Гонкур“, но в гласа му няма усещане за пристигнал човек.
И когато разговорът стига до божественото, той не го превръща в абстракция. Най-близо до него, казва Андреа, са хората, които правят велики неща за другите, грижат се за животните, за природата, създават изкуство. Всеки има свой собствен начин да се доближи до божественото... Може би това е и най-точният ключ към самия Жан-Батист Андреа – писател, който вярва, че светлината трябва да бъде видяна, но и завоювана. Че изкуството може да ни изведе отвъд самите нас и че в крайна сметка най-важното е да не преставаме да обичаме живота...
Френският писател представя в София българското издание на дебютния си роман „Моята кралица“, по покана на издателите от Orange Books.
Жан-Батист Андреа (Jean-Baptiste Andrea) в разговор с Даниел Димитров – за големите въпроси с обезоръжаваща простота – за детството и красотата, за жестокостта и надеждата, за литературата, киното и свободата да бъдеш себе си, за вярата, че успехът не се повтаря, че красотата е навсякъде и че всеки има свой собствен начин да се доближи до божественото, за светлината, която остава, когато думите свършат...
Разказвате ли истории на приятели, или повече обичате слушате истории?
- Не, обичам да разказвам истории на приятели. Правех го още като дете и мисля, че именно затова исках да стана писател. Винаги съм обичал да разказвам истории на приятелите си. Това наистина ме прави щастлив. Обичам и да слушам истории, но предпочитам да ги разказвам...
В „Моята кралица“ (Ma reine) детството изглежда като място, от което човек неизбежно трябва да си тръгне. Вие какво дете бяхте?...
- Бях щастливо дете. Имах любящо семейство, а това е нещо много ценно.
Работата е там, че от малък исках да стана писател, още на девет години, а целият свят около мен ми повтаряше, че това не е истинска професия. Затова трябваше да се боря, за да запазя тази мечта. Никога не се отказах и това е единствената работа, която съм вършил. Никога не съм имал друга професия. Винаги съм писал или превеждал.
Но бях щастливо дете и непрекъснато измислях истории. Както казах, всичко при мен започна много рано..
Има ли книга, която бихте искал да сте написал, но сте благодарен, че не сте я написал Вие?
- (Смее се – бел. а.) Е, това е малко парадоксално, защото, ако я бях написал, защо бих искал да не съм я писал? Но знаете ли какво?... Всеки път, когато прочета страхотна книга, например, на Умберто Еко или на някой от писателите, на които се възхищавам, си давам сметка, че те не са аз, а аз пиша, защото искам да бъда себе си. Искам да бъда себе си – без филтър, без преструвки, а в една книга мога да го направя. Така че всъщност не бих написал чужда книга. Възхищавам ѝ се, но не бих написал книга на някой друг...
Вие казвате, че литературата трябва да разказва истории и да създава емоционална връзка с читателя. Има ли нещо, което литературата не трябва да се опитва да прави?
- Добър въпрос... (Замисля се – бел. а.). Леле, това е труден въпрос. Почти съм сигурен, че има нещо, което литературата не бива да се опитва да прави, но какво ли е то…
Не мисля, че литературата трябва да се опитва да дава уроци. Тя трябва да казва, да изразява факти. Разбира се, писателят изразява и собственото си мнение, но не мисля, че литературата трябва да бъде назидателна и да се опитва да се превръща в политическа програма. Да, това е нещото, което според мен не бива да прави...
Кое е по-трудно за един писател – да измисли красива сцена или да реши да я изхвърли?
- Ако една сцена е красива, тя ще остане в книгата (Смее се – бел. а.). Няма да я изхвърля. Бих казал, че по-трудното е да измислиш красива сцена. Една сцена е красива, защото има смисъл в книгата. Не съществува нещо като красива вещ или красива сцена, която да няма смисъл. Затова, ако е красива, тя трябва да бъде в книгата – защото се вписва в нея. Така че не изхвърлям красивите неща. Всичко, което изхвърлям, просто не пасва...
Бил сте сценарист и режисьор. Ако можехте да запазите само едно умение, което киното Ви е дало, кое би било то? В други интервюта говорите за усещането за ритъм и интензивност, но има ли нещо извън това...
- Не, мисля, че това е единственото нещо, което съм запазил. За мен няма разлика между образи и думи. Много хора ми казват, че това, което пиша, е много кинематографично, но когато пиша, не мисля за кино. Това е парадоксът. Мисля за думите, но за мен думите означават и образи, но не в кинематографичния смисъл. За мен те винаги са означавали образи.
Мисля, че великите думи пораждат образи. Така че именно това е нещото, към което съм най-привързан, и което съм взел от киното – това сливане между думи и образи.
Има ли нещото, което киното Ви научи да премълчавате, а литературата Ви научи да казвате?
- Мисля, че езикът е до голяма степен един и същ. Правилата за великото кино и великата литература са едни и същи. По принцип, не показвай онова, което можеш да подскажеш. Това важи и за двете. Не описвай прекалено подробно нещо, което читателят вече разбира и си представя. Мисля, че са много по-близки, отколкото хората си дават сметка.
Единствената разлика е свободата, която литературата позволява...
В „Да бди над нея“ (Veiller sur elle) красотата и жестокостта съществуват едновременно. Вие самият по-лесно ли вярвате в красотата, когато знаете колко много жестокост има около нея?
- Мисля, че трябва да познаваме жестокостта и затова в книгите ми има жестокост, насилие и мрак. Но същевременно вярвам, че красотата е много силно присъствие в света и присъства и в книгите ми, просто сме загубили способността да я виждаме. Мисля, че тези две неща вървят ръка за ръка и винаги е било така, а вероятно винаги ще бъде така...
Това, което не бива да правим, е или да виждаме единствено красотата, което, между другото, почти никога не се случва, или да виждаме само мрака, което се случва на повечето хора.
Какво е красотата?
- Какво е красотата? (Смее се – бел. а.) Красотата е нещо, което те кара да се почувстваш топло и уютно отвътре, и да се усмихнеш широко. Може да бъде всичко. Аз обичам животните – да прегърнеш кучето или котката си, или каквото там имаш, това е красота. Вървиш в планината, поглеждаш към вселената, към звездното небе, усещаш мириса на гората – това е красота. Гледаш картина, която ти харесва. Може да е на Леонардо да Винчи, а може да е от съвременен художник, и тя те вълнува. Слушаш музикално произведение, прекарваш прекрасна вечер с приятел – това е красота. Красотата е навсякъде.
Имате куче…
- Да, имам Лорка, тя е тук (Показва я на телефона си – бел. а.) – черна немска овчарка. Това е красота.
Казвате, че искате да пишете свободно, без да искате разрешение от никого. Как един писател отговаря на очакването на всички да повторите успеха?
- Ами, не се опитваш да го направиш… Между другото, човек не може да повтори успеха. Ако наистина се случи, това е случайност. Просто си имал късмет. Не можеш да повториш успеха. Аз просто правя това, което искам. Всеки път, когато някоя моя книга постигне успех, съм страшно изненадан. Не защото мисля, че не заслужава успех или нещо подобно, а защото просто знам колко трудно е да постигнеш успех.
Пиша книга, защото това ме изпълва с радост. И толкова. Не се опитвам да възпроизвеждам нищо, всъщност се опитвам да правя различни неща. И не се опитвам да повтарям успеха. Не се опитвам да дам на хората това, което очакват. Опитвам се да им дам това, което не очакват.
Има ли нещо, което никога не бихте искали читателят да разбере за Вас от Вашите книги?
- О, не, изобщо не се опитвам да се крия в книгите си. Напротив, разкривам себе си, не в сексуален смисъл… (Смее се – бел. а.). А душата си. По същество разкривам душата си пред читателите, като казвам: „Ето кой съм аз и ето как виждам света“.
„Моята кралица“ беше своего рода голям риск, защото главният герой е това наивно дете, а аз исках да приема тази наивна част от себе си.
Мисля, че наивната страна, детето в нас, е много ценно, но за нея не се говори, тя не е модерна. По-модерно е да се отчайваш и да се страхуваш. И това е разбираемо, между другото. Но аз исках да говоря за онази друга половина на света, която виждам. Знаех, че още с това разкривам и оголвам душата си. Така че не, не мисля, че крия нещо. Ако пишеш книги, по принцип не би трябвало да имаш какво да криеш.
Къде държите наградата „Гонкур“? Какво има около нея?
- Ами, сложих я в рамка. Имам стая-библиотека, където са всичките ми книги, и я поставих там, на стената. В едно съвсем малко пространство. Така че около нея има книги. (Наградата „Гонкур“ представлява чек за 10 евро – бел. а.).
Всъщност, дори не беше нарочно. Мисля, че това е единственото малко парче свободна стена, което ми беше останало, за да я сложа там (Смее се – бел. а.). На много дискретно място е. Никой не я вижда...
„Майка ми е казвала, че трябва да си Бог, за да напишеш книга, и че аз не съм Бог“, това са Ваши думи? Невъзможно ли е човек да се доближи до божесгвеното?...
- Мисля, че всеки може да се доближи. Според мен най-близо до божественото са хората, които правят велики неща за другите. Възхищавам се на такива хора. Но изкуството също е път. И не говоря за себе си, а за великите музиканти, художници и писатели. По някакъв начин, като правят това, което на пръв поглед е нещо без практическа полза, защото изкуството не слага храна на масата и не осигурява покрив над главата ти, човек би могъл да си помисли, че то е безсмислено. А всъщност не е. Именно това ни доближава до божественото...
Хората, които се грижат за животните, отново, хората, които се грижат за природата… Мисля, че има много, много начини да се доближиш до божественото. И всеки има свой собствен начин да го направи...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Оптимист.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Отговаря светкавично – бел. а.) Живота.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
