Жителят на полското градче Волица Витолд Даниелевич събира плюшени мечета още от бедните следвоенни години, когато е бил дете. Колекцията му вече е толкова голяма, че за да я приюти, е построил отделна къща.
В нея специално място заемат първите му две мечета, когато е бил съвсем малък – Мачиуш и Томато. По-новите им събратя могат да се движат, да говорят и дори да пеят.
Витолд знае историята на всяко мече, някои дори си имат паспорти. Той се грижи за тях като за малки деца – почиства ги, смуче ги с прахосмукачка и дори ги пере, когато се налага. Доволен е, че съпругата му Данута го разбира и помага в обгрижването на колекцията. Тя на шега се оплаква, че мъжът й ревнува повече мечетата, отколкото нея.
Традицията да се правят плюшени мечета за играчки е от началото на 20-и век. През лятото на 1902 година американският президент Теодор Рузвелт, когото приятелите наричали Теди, се отказал да отстреля голяма черна мечка, когато бил на лов. Историята била разказана във вестник „Вашингтон пост”.
Предприемчив търговец на играчки започнал да предлага плюшени мечета с етикета Teddy bear („мечката на Теди” в превод от английски). Те бързо станали много популярни сред децата, а както Витолд Даниелевич показва, могат да носят радост за цял живот.
