Звукът на пианото е най-близо до тъгата, когато тъгата е най-близо до човека. Е, как тогава тъмнината става #антитъга?...
Рязко начало. Познавате ли нормални хора? Знаете ли как да оцелеете така, че статистически погледнато оцеляването да има смисъл. И след него да не се питаш „Защо да живея“, а да продължаваш да искаш да бъдеш част от онези природни явления, които са знак за пробуждане, за зелено, за радост, за антитъга...
Спектакълът по текст на поета и драматург Стефан Иванов е опит за рисунка на идеалната средностатистическа персона – такава каквато е и каквато никога няма да бъде. Объркана от хаоса на всемирния ред, от хаоса на реда и от абсурда на хаоса, от поредния тренд и възкръсващи от немай-къде моди.
Когато бомбата е до сърцето ти, но си в статистическа безопасност... Когато всички миризливки се оказват мъже, и това го казва един... мъж. Когато си пробвал всичко, за да не се срещаш с реалността. Когато срамът е токсичен... Това е #антитъга в „Сфумато“.
#антитъга е нереализираното пристрастяване към нормалния живот, несподелената любов във всичките й измерения, неслучилото се порастване, неслучилата се самодостатъчност, израждането на мечтите, еволюцията на егоизма и безжичната, и сигурна, връзка между страха и човека...
Да умреш от смях или да се родиш от смях – това е въпросът, „прокламиран“ от Стефан Иванов чрез едно от неговите литературни лица, отраснало в семейство на „баби“ – майка, баща и брат. И тук не става въпрос само за червени бабички или за бабички, които се вълнуват само от болести, сериали и клюки. От сцената всичко това звучи ужасно смешно и ужасно тъжно. Като тътен от война (със себе си), от усложнения (след пандемия) и от преобръщане (на ценности)...
За този театрален „анти“ пърформънс режисьорът Антон Угринов работи с четирима млади актьори, които на сцената са поставени в своеобразен антагонизъм. Ударно, експресивно и отекващо с чутовна тъга е присъствието на Анета Иванова и Йордан Върбанов. Срещу далеч по-деликатната, но не по-малко „тъжна“ и запомняща се игра на Василена Кънева и Петар Андреев.
Заслугата за музикалната среда (и тонуса) с изпълнение на живо е на Александра Дичева.
Антон Угринов е експерт по темата за властта и нейните производни. След ироничния триумф на лъжата в „Без задръжки“ (в Сатирата), опиянението от малката власт в „Богът на касапницата“ (Народен театър), малките взривове в „Бурунданга“ (Русенски театър), деспотичността на духа в „Госпожица Юлия“ („Възраждане“), опита за откриване на човека в „Белла фигура“ (в Армията), и особено след миришещата на изгорял барут и автоагресия „Катастрофа“ (отново в „Сфумато“).
„Антитъга“ е още по-силно представление, което се самоиронизира, без да се самоунищожава, в духа на най-добрите образци за черен хумор, сарказъм и ирония. Но и това е само едно първоначално усещане. Защото, както винаги, пластовете се оказват много повече...
