Фестивалът „Световен театър в София“ всъщност вече започна. Макар и съвсем неформално, и условно. С гостуването на Сава Лолов и неговия „Хенри Пети“.

Един артист, една празен център, дванадесет роли. Шекспир, Антонен Арто, Лолов. Два часа, в които гласът минава през тялото на актьора, а оттам – в публиката. И контактът остава непрекъснат. На светло. С единствената взаимно осъзната нужда – неговото завръщане в родината като крал, който не може без своята армия. От зрители. Любов. Емоционалност и истина.

Трудно е да излезеш и да играеш за първи път пред публика, която обожава Татяна Лолова. Но едва ли има друга, по-сродна до нея, по-харизматична душа и по-естествена връзка от това 54-годишно момче, закърмено театрално от самата нея и след това приело най-доброто от елитното френско образование и сцена.

Приликите между прочутата леля и нейния племенник са много, но нямат нищо общо с таланта и идентичността. И двамата горят. Пленяват. Летят над дребнотемието и вторичността. Смущават. Разбиват стандартите. Умеят да се смеят, да разсмиват, да се самоиронизират. Улавят красивото от всеки миг, предават ни го и ни създават усещане за вечност...

Снимка: Даниел Димитров

Сава Лолов – за това да бъдеш между две култури, за усмивката на Татяна Лолова, за въображението, самотата и емоционалната дисциплина на сцената, за големите българи, с които сте е срещал във Франция, за децата му и техния афинитет към изкуството. И още: Вижда ли публиката, докато играе. Би ли се върнал отново в България с нещо, изиграно на български език? Къде се хаби повече човешка енергия – в живота или на сцената?

Приемате ли са за човек на границата на различни култури? Или всички ние сме в периферията на своята собствена идентичност?

- Аз бих казал, че имам две култури – българската и френската, и че съм между двете. Аз съм роден в България, но съм раснал във Франция. Тук се роди и любовта ми към театъра – чрез Татяна Лолова, която ме водеше на представления – на 16 години, когато се върнах за първи път в София. И, когато след това станах актьор във Франция, имах нужда да се връщам към моите корени и да гледам тукашен театър.

Когато се върнах, през 1986-а, имаше съвсем друга политическа обстановка.
Още имаше тоталитаризъм, комунизъм, беше много различно, въздухът беше много различен – между Париж и София. 

Чувствал ли сте в периферията на някоя от тези две култури?

- Не се чувствам в периферия, макар че българският ми е развален. Запазил съм го, защото го говорех вкъщи с моите родители, а след това – с жена ми и децата ми.

Във Франция съм завършил най-важното училище за театъра – Conservatoire National Supérieur d'Art Dramatique (Националната арт академия на Франция, в Париж, управлявана от френското Министерство на културата – бел. а.). Бил съм в една от най-известните трупи – на Жан Луи Баро (Френски драматичен артист и режисьор, 1910-1994 – бел. а). Оттам започнах. След това бях в най-известния френски театър, който е Théâtre du Soleil.

Снимка: Даниел Димитров

Има нещо има като периферия. Театърът е хем в центъра, хем в периферията. Важно е да ги има и двете линии. Истинският център е празен. Празен, както в пиесата ми. Моят герой Антонен Арто ходи по периферията на това кръгло нещо, което е със светлина и което е нищо, или по-скоро – празно нещо. 

Какво Ви обещаваше усмивката на Татяна Лолова?

- (Смее се – бел. а.) Че животът е песен, ама не е лесен (Продължава да се смее – бел. а.). Това имаше в нейната усмивка. В тази усмивка тя преглъщаше цялата българска душа, по някакъв начин, и даваше сила на много хора. Виждал съм хора по улиците, които я спираха и искаха да я пипнат – като светица. Знам, също така, че хората много се разпознаваха в нея. 

Докато Ви гледах в „Сфумато“, през цялото време си мислех дали бихте се върнал отново в България с нещо, изиграно на български език? 

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)  Да, бих. Не знам още какво, но не е невъзможно. Искам да играя на български пред българи. Видяхте, че в „Хенри Пети“ играя два часа, има стихове на френски... Беше невъзможно да го науча това цялото изведнъж на български... 

Виждате ли публиката, докато играете?

- Държа да я виждам. Затова тук бях оставил светлина и в салона... 

Това беше малко дразнещо, да Ви кажа... 

- (Смеем се с глас – бел. а.) Да, защото публиката се вижда един с друг и не е напълно в тъмнина, на аз имам нужда от това. Вие сте като моята армия, моята войска. Така е направено самото представление – имам нужда да ви виждам очите, колкото се може повече...

Били ли сте под обсада на публиката?

- Не би трябвало... Това се случва, когато нещата не са окей... Но, да, това може да се случи. Има представления, които съм ги играл по двеста пъти в Théâtre du Soleil. И понякога нещата не се получават...

Снимка: Даниел Димитров

Театърът е за публиката, но и за нещо друго, не само за публиката. Ще дам един пример. Майка ми е сърдечен хирург. Понякога, докато оперира, около нея има  много публика, защото тя има много студенти. Те се около нея и гледат. Така че тя оперира и заради тях, защото им изнася лекция. В същото време, не го прави само за тях. Прави го за живота на това сърце. И понякога студентите казват: „Вчера беше по-хубаво, по-интересно“ (Смее се – бел. а.). 

Но, по някакъв начин, има и нещо друго, заради което тя прави всичко това. Трябва да усетиш кога нещо е живо наистина, и как животът се променя, и че има опасност нещото изведнъж да умре. И ти трябва да му върнеш живота. Като огън... Шекспир остава Шекспир, защото даже без публика, има нещо живо в самия текст.

Въображението играло ли Ви е лоша шега на сцената, или повече е помагало?

- Повече ми е помагало. То е нещо живо и понякога може да те отнесе съвсем другаде и да се окаже, че не си там, където трябва да бъдеш. Най-често е ужасно комично. Комично е, защото това вкарва друг тип живот, неочакваност и трябва да видиш как може да се справиш, за да върнеш кораба, за да не потънеш. 

Самотно ли е на сцената?

- В този спектакъл въобще не е самотно. Но и в този, и в други спектакли, е важно да има една самота, радикална самота – като пред смъртта... Всеки е сам пред смъртта, пред истината... Ако го няма това, идва илюзията, че всички сме заедно. Но има важни моменти, които човек трябва да премине сам. Няма как иначе...

Слагате ли знак на равенство между силата на истината и на смъртта?

- Това звучи малко сталинистко (Смее се с глас – бел. а.). Той май казваше, че  накрая винаги смъртта печели (Продължава да се смее – бел. а.). Предлагам да не влизаме в прекалено философски неща. 

Необходимост ли е емоционалната дисциплина за един актьор?

- Да. Абсолютно. Необходима е дисциплина, въобще. В театъра, в който работих седем години (Théâtre du Soleil – бел. а.) беше много натоварено физически, почти като в цирка. Това изисква дисциплина за здраве. Изисква емоционалност, защото е колективна работа. Когато играем, ние сме като на кораб по време на буря – всеки трябва да може да има доверие на другия. Да си помагаме един друг... Всичко това изисква много голяма дисциплина. 

- Новата роля в живота или на сцената – къде се хаби повече човешка енергия?

- Зависи. Аз съм много семеен човек. Важни са моите деца, жена ми – това много ме поддържа за работата. Затова, когато станах баща, напуснах Théâtre du Soleil. Дотогава една виждах жена ми, което беше тежко за нея. Нямаше да мога да видя как децата ми растат. Напуснах и излязох на свободна практика. Опитвам се да пазя баланс между между двете – работата и семейство.

Снимка: Даниел Димитров

Бих казал, че животът ми е театърът. Но театърът също е живот.  Жена ми Мила Несторова също е актриса. Децата ми са участвали в мои спектакли, във фестивала, който правех в Франция. Театърът е голяма част от нашия живот...

Дъщеря Ви е на 19, а синът – на 16. Имат ли афинитет към изкуството, към театъра? 

- Да. Те дори направиха някои неща по мой съвет, особено дъщеря ми, но видяха, че не е за тях. Във Франция има актьори на щат само в два театъра – Théâtre du Soleil и Comédie-Française. Всички други са на свободна практика. Аз сега съм в една трупа, в Théâtre de l'Odéon, където от пет години правим различни спектакли по Достоевски. Но в този театър ние играем един месец в годината. Така че понякога имаш много пари, понякога имаш по-малко. Те (децата – бел. а.) видяха, че е несигурна работата и това малко ги притесни те. Искаха нещо по-сигурно. 

Какво може да Ви срине и да Ви вдигне едновременно?

- Театърът може да направи това! Абсолютно. Дядо ми, сърдечният хирург, казваше, че колкото и хубава операция да направиш за сърцето, има една част, над която нямаш контрол, и пациентът може да почине. Затова майка ми не искаше да се занимава с тази хирургия, защото, дори да направят най-страхотната операция, сърцето може да не издържи. Това е много тежко. Това абсолютно те срива. И театърът те слага пред това, че понякога няма живот. Понякога нещата са мъртви и това те срива. Също така, понякога от тази смърт изпъква живот изведнъж, както Христос. Поне така се казва (Смее се – бел. а.). 

Гласът или тялото – ако трябваше да играете на сцената само с едно от двете?

- Виждате, че в моя спектакъл и двете са много важни. Но бих казал, че често чрез гласа минавам тялото си. Тялото ми, като че ли, влиза в гласа... 

Няма да Ви моля да разказвате отново за големите французи, с които сте работили, а по-скоро – за големите българи, с които сте се срещал във Франция...

- Не съм работил с българи във Франция.  

Снимка: Даниел Димитров

Силви Вартан ми се обади преди време и говорихме много дълго по телефона.Тя ми звънна, докато беше с един много известен агент – Доминик Беснеяр, който й е говорил за мен. Говорихме си на български. Беше много топло и сърдечно. Много ми хареса. Все още не сме се срещнали с нея. Просто е чула за мен и е искала да ми каже, че за мен се говорят много хубави неща. Каза, че много се радва, че българин във Франция играе на такива хубави места и така нататък...

Знам за Юлия Кръстова и за Цветан Тодоров. Него съм го срещнал, когато играех един голям френски автор – Ромен Гари. Аз бях в неговия образ, а Тодоров  дойде няколко пъти да види представлението. Говорих много време с него. Страхотен човек, много мил, ужасно интелигентен. Аз съм чел много негови неща. Така че имахме бая теми за разговор.

Играл съм в театъра в Тулуза, в който работи Галин Стоев. Той много добре ни посрещна. Виждал съм негови постановки. Много ми хареса „Аркадия“ от Том Стопард (Първата постановка на Галин Стоев, на сцената на Народния театър, 1999 г., печели „Аскеер“ за най-добро представление през 2001 г. – бел. а.). Много качествена работа.

Мечтаете ли за друго общество, сред което да живеете?

- Искам в това общество, не в друго. Искам и това време. В това общество има много неща за правене, за да става по-добре. Сега навсякъде сме в много голяма дупка, така че има какво да се прави, за да се излезе от тая дупка.

Тук, в София има една лекота... Въпреки че съм само от 3-4 дни, работя и съм затворен в театъра, но идвам пеша. Чувствам една светлина...

В Париж сега в момента е много напрегнато – и заради олимпиадата, и по много политически причини. Има много голяма опасност екстремната десница, която има корени с фашизма, да вземе властта. Въпреки, че е бая напрегнато, не бих искал да живея в друг момент...

Паметник на кого Ви липсва?

- Не знам... Аз не съм много за паметниците (Смее се – бел. а.). 

Коя е любимата дума на родния Ви език?

- (Отговаря, без да се замисля – бел. а.) Любов. На български.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Жена ми.