„Това не е Хамлет“, „Леонс и Лена“, „Мишеловката“, „Петрови в грипа и около него“, „Монетата“ са част от камерните му шедьоври като режисьор. Представления, в които е работил с размах, независимо от размера на пространството. В „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ огромната сцена на Народния театър е прегърната, припозната и усвоена по възможно най-приятелския, ненатрапчив, но затова пък достатъчно зрелищен начин...
Представлението на Боян Крачолов по текст на Том Стопард е като допълнителна порция детство и неочаквана ваканция в морето от театър, с което софийската публика има щастието да бъде заливана. За последните две-три години, това е едно от най-добите попадения на най-голямата сцена в най-големия ни театър.
Дайте воля на въображението си, заложете достойнството си на облаците и дори да имате ниска саторация, това е начинът тя да бъде подобрена. С усещането за празник и нещо красиво-смислено, което се случва за два част от живота на зрителя. Крачолов вае възможно най-приобщаваща форма на театър, която може да бъде създадена в условията на повсеместна криза и войни на разделението, в които диалогът не просто е кът, а липсва. Найлони – заради времето, в което всичко се издува според изненадата на вятъра, микрофони – за да се чува още по-добре мълчанието, и малко поп фолк (той си е все така жив и здрав) създават визуалната представа за живеенето в режим на постоянна неудовлетворяваща ни второстепенност. И не е нужно да познаваш „Хамлет“, за да се слееш свойски със свръхинтелектуалщината, която носят с присъствието си приятелите на принца (печален на Дания).
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
В „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, по възможно най-чистия и красив начин, се усеща аромата на Лилия Абаджиева, има щипка от „вечната“ сол на Иван Добчев, лудостта на Теди Москов, „пре“мъдростта на Явор Гърдев и дори гениалния проблясък на Робърт Уилсън (вероятно, заради неизбежната алюзия с декора на „Бурята“). Но Боян Крачолов не е нито един от тях, автономността – и неговата, и на представлението, е абсолютно гарантирана.
Това е постановката, намерила най-доброто място за една от най-характерните актриси в Народния – Александра Василева. Тук тя е не просто добре играеща, а изненадва с умението да контролира енергията, с която би могла да захранва електроцентрала, най-вече вокално, което понякога убива тръпката от нейното иначе силно „стоене“ на сцената. Пламен Димов и Ненчо Костов, като Гилденстерн и Розенкранц, са естественият гръбнак в тази колкото философска, толкова и битова притча – сглобена и след това умело съшита с конците на човешкото съвършенство и неговата ироничност, страст и неизбежен порив към безсмъртност. И въпреки това, създателят им безпощадно отсича: „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ – заради смелостта да каламбуриш между бутафорията и отвъдното, усмивката и истерията, хазарта и щастието, театъра и „театъра“... и заради провидението, че един ден, един българин, който не е Господ, си е позволил да прецени, че и „Това не е Хамлет“.
В „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ участват още Александър Кънев, Александър Тонев, Асен Данков, Валентин Балабанов, Дарина Радева, Димитър Крумов, Иван Николов, Кире Гьоревски, Мартин Димитров, Надя Керанова, Радена Вълканова, Явор Вълканов. Сценографията и костюмите са на Борис Далчев и Михаела Добрева, Георги Атанасов е композитор, Росен Михайлов – хореограф, Мариана Хлебникова – светлинен дизайн. Драматург е Мирослава Тодорова, а втори асистент-режисьори са Олга Недялкова и Елена Костова.
Боян Крачолов в един „здравословен“ разговор с Даниел Димитров – имашe ли ключова реплика или момент от „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, който се превърна в ядро на постановката, за метаезика и деконструкцията, за зрителските навици, за баланса между претенция и простота, за естетическия контрол в театъра, за външната метрика и вътрешните скокове. И още: Какво си позволява на хартия, но не би си позволил на сцената. Промени ли се гледната му точка за ъгъла, под който е възможно да падне човек. Народният театър ли е най-високата точка, до която може да стигне един артист в България...
Г-н Крачолов, имашe ли ключова реплика или момент в „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“, който се превърна в ядро на постановката?
- Да, има няколко такива, но не ми се иска да ги казвам, защото някои от тях са свързани с финала. Има едни много конкретни хвърляния за смъртта, едни монолози, тъй като целият спектакъл се занимава с умирането, с бутафорността на сценичното умиране, с фактическото умиране, и какво значи смъртта – че по-скоро е рецептивно явление, в повечето случаи. Тоест, човек изпитва смъртта само веднъж и ние всички ще разберем рано или късно какво е чувството там.
Имаше и едни закачки на Гилденстерн към актьорите, в които той коментира смъртта и които за мен бяха много важни. Защото той, през това, което не е, доизковава някаква идея какво всъщност представлява смъртта. И това беше една от ключовите реплики в спектакъла. Другото беше едно по-скоро усещане за това пространство, в което те пребивават, свързано с мъгла, кой влиза, къде влиза, аз обръщам ли му внимание, не му ли обръщам внимание, отдръпвам ли се от него, поглеждам ли пак натам... Тези неща ме водеха.
Другият „ключов“ въпрос е трябва ли да си прочел/гледал „Хамлет“, преди да гледаш „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“?
- Не е зле, но не е императивно. Текстът е писан за ситуация – англоезична и културна, в която, в някакъв смисъл, пиесата „Хамлет“ е рефлекс. Тоест, той е присъщ и познат. По презумция се допуска, че зрителят ще го познава. Това, с което се занимаваме тук, не изисква познаване на „Хамлет“. Но, ако човек е прочел и познава „Хамлет“, ще види някои допълнителни завъртулки, които сме вкарали.
Искаше ми се да създадем автономен спектакъл, който комуникира с гледащия, независимо дали Хамлет е познат. Затова са добавяни парчета от „Хамлет“, за да може да се зададе контекста на цялото нещо, но до голяма степен Розенкранц и Гилденстерн се опитват да извеждат паралелно действията си. В този смисъл, не е задължително да познаваш „Хамлет“, но не пречи.
Ще съм много благодарен, ако въпросите, които Ви задам оттук насетне, ги приемете абсолютно несериозно. Има ли в речника Ви думи като метаезик и деконструкция?
- (Смее се – бел. а.) Понякога се срещат, да... Срещат се. Гледам да ги употребявам в правилните моменти. По-скоро се стремя да намирам образен превод и ход на тия думи.
Какво си позволявате на хартия, но не бихте си позволил на сцената – и обратно?
- Не съм сигурен как точно ще прозвучи и дали ще мога да го формулирам добре, но основната функция на театъра е да стои в позиция на диалог. Тоест, всеки спектакъл се ражда от диалога между една група хора и един текст, от диалога между режисьор и текст, от диалога между режисьор и актьор, от диалога между режисьор и сценографи, композитори, между актьори и публиката... В този смисъл, винаги се работи за нещо извън нас. Докато в писането има нещо малко по-авторитарно. За мен поне е странно, че авторитарното, в повечето случаи, избива в ситуация с живи хора, но на мен някак си другото ми е по-интересно.
В писанието имам шанс да се изненадам сам и да видя докъде стига цялата тази история, докато в спектакъла изненадата е групова. Много различни са тия две писти. Относно това какво си позволявам, по-скоро мога да упомена разликите... И в двете си територии си позволявам доста, така да се каже (Смее се – бел. а.).
Има ли зрителски навици, които режисьорът трябва да познава, без да ги споделя?
- Според мен – да. Ние живеем, в някакъв смисъл, в безпрецедентна културна ситуация. Тази аудитория, която е сега на спектаклите, няма нищо с аудиторията отпреди сто години.
Ние стоим в ситуация, в която хората дори инстинктивно са много по-наясно с всякакви форми на разказването на сюжета – дали защото има ежедневен достъп до филми, до купища други спектакли или книги. Според мен не е зле да се има предвид, че зрителят знае и той инстинктивно си дава сметка как тече и как се развива определено нещо – за да могат тези очаквания или да бъдат залъгвани, или да бъдат подмамвани... Това е едно особено боравене с неговите допускания или преобръщане на очакванията. И това прави събитийни преживяванията му в спектакъла. Така че не е зле да се дава сметка за тези неща...
Какво е Вашето разбиране за естетическия контрол в театъра?
- Естетиката винаги е следствие на улавяне на някакъв пулс, на някакво време. Колкото по-верно е уловен пулса на това къде се намираме в момента, естетиката е логично следствие. В този смисъл, естетическият контрол е редно да настъпва на малко по-нататъшен етап. При мен има едно чувство на хаос, което преобладава в началния период на репетициите, след това спектакълът започва да се сглобява. Естетиката му започва да кристализира в хода на тия сглобявания. Ако се подходи предварително, с опит за някакво упражняване на контрол и удържане, не мисля, че би било здравословно за спектакъла. Това би трябвало впоследствие да дисциплинира вече създаденото нещо...
Възможно ли е да има баланс между претенция и простота, и от това да излезе един много добър театрален спектакъл?
- Простотата е фундаментално важно нещо – простотата на това, което се извършва, на действието, на това, което ни стои главите, на питането. Защото спектаклите и задават въпроси. Претенцията е термин, който акумулира около себе си много вредни смисли.
По-скоро, за себе си бих ползвал представа.
Ако човек си представя, че животът му трябва да се развие по определен път, или че трябва да е с един определен човек, по точно определен начин, това означава, че не е истинско. А простотата изисква истинност. Затова не съм сигурен за смесицата между простота и претенция, по-скоро, трябва да се мисли около простотата и оттам насетне къде тя евентуално би могла да се конкретизира.
Когато гледате нещо свое отпреди пети години – какъв човек и артист виждате?
- Непознат (Усмихва се – бел. .а). В някои случаи е точно така. Наскоро ми се случи да гледам парчета от едно представление отпреди седем-осем години. И беше много странно, защото виждам нещо друго. Вече не съм този човек, той е бил по-различен, без значение дали по-наивен или по-нахакан, но много друг... И е странно, защото аз като че ли си мисля, че нещата не се променят толкова, когато съм в това си тяло (Смее се – бел. а.). Виждам друг човек, за който смея да твърдя, че не го познавам...
Животът е подготовка за най-доброто падане, казвате пред 2018 г. Промени ли се гледната Ви точка за ъгъла, под който е възможно да падне човек?
- Единствено има промяна на височината (Смее се – бел. а.), отколкото на ъгъла.
Ето, тази реплика, например, е нещо, което си и останало в мен...
Винаги, когато започваме спектакъл, казвам на актьорите, че това е нещо, което може да стане много готино и яко, или може да е абсолютен провал. Те трябва да са наясно и с двете, за да се стигне до нещо... Всичко се подготвя за падането...
Народният театър ли е най-високата точка, до която може да стигне един артист в България?
- Не знам... Това е някаква външна метрика. За мен най-високата точка не е толкова обвързана с пространствени измерения. Може би са вътрешни скокове...
В този смисъл, не съм сигурен, че мога да дам верен отговор. Може и така да е, може и да не е така.
Но едва ли мислите да се пенсионирате в Народния театър...
- Не знам... Наистина не знам каква идея може да ми хрумне утре за спектакъл. Не се знае дали ще оцелея до пенсия (Смее се – бел. а.).
Иван Добчев идва ли да гледа Ваши постановки?
- Да, идва. Последно беше на „Петрови в грипа и около него“, преди няколко месеца.
Каза ми неща, които според него са образували смисъл, и неща, които според него може да се доошлайфат. Нормален диалог. Той все пак ми е учител и ме е вкарал в тоя занаят. Мен лично ме радва, че разговорът ни няма толкова опекунски характер, а по-скоро колегиален, което е много здравословно.
Не бих се обидил, ако не отговорите на следващия въпрос, но ще го задам – случвало ли се е да водите „задочни“ диалози с Пейо Яворов?
- Да... Не бих искал да отговарям (Усмихва се – бел. а.). Наистина, не бих искал...
Как се появи „Трактат за кихането“ – по-скоро като литературен жест или като вътрешна необходимост?
- Това е нещо, което се събира в хода на времето. Първият ми сборник с разкази „Църква от сънища“ излезе през 2017 г. След това започнаха да се събират още неща, особено по време на пандемията. В един момент, започнаха да образуват някаква цялост, общ език, общ поток и по този начин се появи „Трактат за кихането“. Заглавието ми го подхвърли издателя Дани Радичков и аз се хванах за него, защото много добре описва това, което се случва вътре.
В момента също пиша, надявам се да е нещо по-дълго. Ще видим кога ще му достигна края. Има и разкази, които пиша в момента, както и една пиеса, и тя е готова, но все още е с неясна съдба. Не се знае кой ще я постави, нито къде, може и да е някой друг, което би било много здравословно. Но съм забелязал, че ако говоря за работата, която извършвам в момента, енергията, която ми е необходима, за да я направя, я изчерпвам в говоренето...
За „театрален“ човек ли се приемате?
- Не. Даже започвам да си мисля, че пребиваването само в една територия може да се окаже доста зловредно. В един момент човек сякаш започва да се калцира. Затова се стремя изобщо да не пребивавам само в това поле. Ако говорим за интереси, магистратурата ми е във философския факултет на Софийския университет. Тоест, има интерес към литературата, към философията. Обожавам баскетбол – един спорт, с който съм откърмен. Обожавам музиката и не спирам да я слушам. Има няколко човека, които са ми свикнали с глупостите, да потъвам пет-шест месеца и след това да се появявам и да цъфвам, което аз лично много ценя, защото ми приемат кретениите...
Театралното е вторично. То винаги е вторично на нещо, което се случва, докато живееш. Това е форма на превеждане на събития и неща, които са се случили по определен начин. Това не може да бъде цел или територия, в която да се пребивава.
Има ли дума, която най-добре Ви определя като човек?
- Не знам – това е думата (Смее се – бел. а.). Това са две думи, всъщност.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Не бих го продължил. Това е. За мен точката е след обича.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
