Всеки от нас носи в себе си и убиеца, и жертвата... Литературата ни напомня, че всички сме еднакви... Животът на един просяк на улицата може да бъде по-богат и по-интересен от живота на крал... Не ставаш по-силен, като унищожиш човека, когото смяташ за могъщ... Днес твърде много се водим от онова, което прави властта... Ако се ориентирахме повече по действителността на ежедневието си, щяхме да гледаме по-обнадеждено на света… (Ричард Фланаган, 2026)
Тасманийският дявол е реално животно, а не символ на злото. Животно с почти митично име, с буен и понякога плашещ нрав, но и уязвимо същество, застрашено от изчезване. А зад него стои остров, чиято природа, история и памет заемат особено място в творчеството на Фланаган. А защо ли понякога наричаме някого „дявол“, преди да сме имали смелостта да чуем историята му...
Писателят трябва да бъде свободен и див, да живее според собствените си правила и да не се прекланя пред никого. В това кратко признание се съдържа цяла творческа и житейска философия – отказът от подчинение, недоверието към готовите истини и стремежът да се достигне до онова, което прави човека едновременно уязвим, противоречив и необятен.
Роденият в Тасмания автор не се страхува да навлиза в най-мрачните територии на човешкия опит, но и не свежда литературата до разказ за жестокостта. През 2014 г. романът му The Narrow Road to the Deep North („Тесният път към далечния север“, изд. „Колибри“) му носи наградата „Букър“ — признание, което самият той определя като катастрофа на късмета. Не защото не оценява значението му, а защото всяко голямо признание променя живота и изисква време, за да се приспособиш към него. В думите му има благодарност, но и характерна сдържаност. Защото славата не е окончателна цел, а непредвидено обстоятелство по пътя на писането.
Въображението според него започва с готовността да надникнем в собствената си душа и да открием там онова, което споделяме с другите. Всеки от нас носи в себе си безброй възможни животи. Можем да бъдем светци или убийци, да познаем велика любов, да прекосим непознати светове. Ежедневието ни принуждава да се придържаме към устойчивите си самоличности – аз съм Ричард, ти си Даниел. Но литературата разрушава тесните граници на тези определения и ни напомня, че сме много повече от ролите, които изпълняваме. Именно в това разширяване на човешкото съзнание се крие един от най-големите ѝ дарове.
В свят, който непрекъснато ни показва демонстрациите на властта, Фланаган настоява да обърнем поглед към действителността на собствения си живот. Именно там – в ежедневните жестове на внимание и съпричастност, се поддържат възможността за човешко съществуване и самата тъкан на обществото. Затова за него най-важното качество на писателя е да не бъде скучен, да остане отворен към другите, вместо да се затваря в собствената си значимост.
Ричард Фланаган е сред гостите на кино-литературния фестивал „Синелибри“ (15 октомври – 8 ноември 2026).
Ричард Фланаган (Richard Flanagan), в разговор с Даниел Димитров – за неудобните истини за човека, силата на въображението и литературата като начин да открием колко необятни сме всъщност, за добротата като съпротива и за границите на човешката природа. И още: Можем ли да бъдем едновременно жертви и палачи. Защо сме обсебени от насилието и забравяме добротата. Какво може да разкрие литературата за човека, което историята премълчава…
Вие сте от Тасмания. Словосъчетанието тасманийски дявол срещнах само в една от преведените у нас три Ваши книги. Често ли Ви питат за тасманийския дявол?...
- В Америка ме питат постоянно. Това е единственото, което знаят. Заради анимационното филмче.
Колко дявол има в един писател?
- Ами, надявам се, много. Искам да кажа, че писателят трябва да бъде свободен и див. Трябва да живее според собствените си правила и да не се прекланя пред никого.
Казвате, че спечелването на наградата „Букър“ е катастрофа на късмета. Това хубаво ли е или е лошо – хем катастрофа, хем късмет...
- (Смее се – бел. а.) Ами… (Замисля се – бел. а.) Разбира се, че това е голям късмет и трябва да си много благодарен, но той носи със себе си и някои усложнения, ако ме разбирате... Променя живота ти и е нужно време, за да се приспособиш към това. Но съм много благодарен за наградата „Букър“.
Възможно ли е един роман да каже истината за нещо, за което историческите документи мълчат?
- Възможно е да разкрие човешки истини, които се различават от историческите.
Романът ни казва нещо за онова, което бушува с пълна сила тук, в нас. Но не може да замести… (Замисля се – бел. а.). Това е просто друга форма на истината. Работата на историка е да каже, че там са загинали толкова и толкова хора, че едни са били жертви, а други – агресори, и така нататък. Това е неговата роля. А задачата на романиста е да разбере какво означава да си човек и да предаде тази истина честно.
Затова бих казал, че съществуват различни форми на истината. Но те не… (Замисля се – бел. а.). Едната не замества другата. Различни са…
Кога въображението ни позволява да се доближим до истината? Това възможно ли е въобще?
- Да, мисля, че е възможно. Смятам, че задачата на романиста е да се потопи в собствената си душа и да открие там онова, което споделя с другите, а после да го опише възможно най-добре. Това наричаме въображение.
Но мисля, че всеки знае… (Замисля се – бел. а.) Хората посягат към книгите, защото откриват, че ти, Даниел, можеш да бъдеш убиецът, можеш да бъдеш светецът, можеш да бъдеш сто и едно различни неща помежду им. Можеш да познаеш великата любов, можеш да откриеш цели континенти… Всички тези неща всъщност съществуват в теб.
Но за да живеем живота си, трябва да се преструваме пред света, че ти си Даниел, а аз съм Ричард. Когато обаче се обръщаме към романите и изкуството, всъщност знаем, че сме могли да бъдем милион различни неща и все още бихме могли да бъдем. И това ни напомня колко необятен е всеки от нас.
Мисля, че усещаме това в определени моменти – в мигове на огромна скръб, например, когато някой умре, или в мигове на силен сексуален екстаз, на любов, или при раждането на дете. Тогава сякаш чувстваме, че сме свързани с всички останали хора, и че не се побираме в представата за Даниел или Ричард.
През по-голямата част от живота си обаче не си позволяваме това усещане, защото трябва да си вършим работата, да ставаме сутрин… Но писателят е различен. Неговата задача е всеки ден да се опитва да стигне до това място и да пише оттам.
Възможно ли е човек да бъде едновременно жертва и извършител?
- Не ми допада заблудата, че човек може да се отъждестви изцяло с ролята на жертва. Разбира се, някои хора страдат, а други причиняват страдание. Но когато разсъждаваме за това, трябва да бъдем много внимателни. Защото, ако смятаме себе си или своя народ за жертви, това може да ни подтикне да извършим тежки престъпления срещу други хора в името на собствената ни онеправданост.
Трябва да разберем, че всички ние сме и едното, и другото. Всеки от нас носи в себе си и убиеца, и жертвата – и онзи, който е подложен на насилие. И двете възможности съществуват в нас. Но не бива да си мислим, че щом сме страдали, не сме способни да причиняваме същото или дори по-голямо страдание.
Твърде голяма част от трагедиите в света се случват именно когато хората, в името на собствената си онеправданост, тръгват да причиняват огромни щети и насилие на другите.
Какво друго знаете днес за човека, което бихте искали да не знаехте?
- (Смее се – бел. а.) За човека изобщо или за някой конкретен човек?
Мисля, че литературата ми е дала един огромен дар, всъщност два дара. Но единият от тях е разбирането колко необятни са хората. Литературата ни напомня именно това.
Живеем в свят, в който ни внушават, че кралят, президентът, най-богатият човек на света или най-красивата жена и така нататък, са различни от нас и стоят по-високо от нас. Литературата ни напомня, че всички сме еднакви. Тя ни напомня, че животът на един просяк на улицата може да бъде по-богат и по-интересен от живота на крал или на главен изпълнителен директор на международна корпорация. И мисля, че само това е достатъчно, за да оправдае съществуването на литературата…
Имате ли усещането че все по-често издигаме болката в култ?
- Да, интересен въпрос... (Замисля се – бел. а.).
Мисля, че в културата ни се засилва интересът към две идеи. Първата е нарастващата ни обсебеност от все по-голямо насилие. А както е казал Клинт Истууд, от всички хора именно той го е формулирал така: „Интересното при насилието не е самият акт, а причините и последиците от него“. Затова е странно да се съсредоточаваме върху самото насилие. Все едно, вместо да говорим за храната, просто наблюдаваме как хората я дъвчат.
Другото е, че в световната ни култура се наложи една много влиятелна идея – че всички човешки отношения се свеждат до властта. Някой я притежава, а друг – не. И ако аз нямам власт, трябва да унищожа човека, когото съм припознал като нейно олицетворение, защото, за да се върна към предишния Ви въпрос, аз съм жертва и така трябва да го унищожа. Това е някакъв много примитивен начин на мислене, подобен на вярването, че ако изядеш плътта на човека, когото си убил с копието си, ще станеш по-силен. Но не ставаш по-силен. Не ставаш по-силен, като унищожиш човека, когото смяташ за могъщ.
Това свежда всички човешки отношения до едно варварско разменяне на услуги – аз ти давам нещо, за да получа нещо в замяна. И ако ти не ми дадеш нищо, и аз няма да ти дам нищо. Мисля, че това е нещо съвсем ново. Не можеш да разбереш политиката на Тръмп, нито възхода на крайната десница по целия свят, ако не отчетеш, че тази култура се е появила преди тях и по някакъв начин ги е легитимирала. Според мен двете неща са свързани. Затова наистина смятам, че става дума за нещо ново и тревожно.
Във „Въпрос 7“ исках да отдам почит на добротата и човечността, защото в съвременната култура тези идеи се отхвърлят като банални. А всъщност именно така живее мнозинството от нас и това заслужава признание. Разбира се, насилието и потисничеството също съществуват. Те също са част от живота ни. Но добротата и човечността са навсякъде около нас.
Мисля, че днес твърде много се водим от онова, което прави властта. Екраните непрекъснато ни показват как властимащите правят каквото си поискат. И ние започваме да приемаме това за свой ориентир, да смятаме, че така изглежда действителността. Но действителността изобщо не е това. Тя е онова, което живеем всеки ден – в домовете си, на работното място, на улицата. А там често виждаме доброта и човечност. Те се проявяват в малките жестове. Някой разказва виц. Някой сяда да изпие едно кафе с друг човек. Някой спира, за да помогне на някого да свърши нещо. И тези жестове заслужават да бъдат почитани и да намират място в изкуството. Защото именно те правят човешкия живот възможен. Те правят възможно съществуването на обществото...
Мисля, че ако се ориентирахме повече по действителността на ежедневието си, щяхме да гледаме по-обнадеждено на света. И щяхме да се влияем по-малко от екраните и от властта.
Казвате, че единствената работа на писателя е да не бъде скучен...
- Точно така.
Усещал ли сте се някога като скучен...
- Да, за мой срам.
Наистина ли?
- Да. Аз израснах в църковна среда, която беше невероятно скучна. И винаги съм се страхувал, че ще започна да правя същото като свещеника – да отегчавам хората. Затова винаги съм изпитвал ужас от тази възможност.
Ако знаехте, че никой никога няма да прочете написаното от Вас, бихте ли продължили да пишете?
- (Замисля се – бел. а.). Вероятно... Да, вероятно. Искам да кажа, човек никога не знае… (Замисля се – бел. а.). За мен е постоянна изненада, че… (Замисля се – бел. а.). Никога не съм мислел, че някой ще прочете каквото и да било от написаното от мен. Не съм вярвал, че първата ми книга ще бъде публикувана. Не съм вярвал, че и следващата ми книга ще бъде публикувана. А сега да седя тук, в София, и разговарям с теб – за мен това е нещо изключително. Много съм благодарен.
Всъщност, бих преформулирал отговора си. Благодарен съм на читателите си по целия свят, защото те ми дадоха възможност да продължа да пиша. Вече съм на възраст, на която осъзнавам какъв голям дар са ми направили. И съм им много благодарен за него.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Нямам дума, имам цяло изречение. Интересуват ме другите неща и другите хора. Не самият аз.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- С точка (Усмихва се – бел. а.).
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
