Тя създава кино с дължината на една песен. Мисли в кадри. Отвъд музикалното видео. За визията преди успеха. Тя е режисьорът преди режисьора. Категорична е, че не можеш да създадеш клип, ако не си чел книги. Ако една снимка е хиляда думи, какво остава за едно видео? Въпросът задава Виктория Караколева, която обича да разказва истории и да слуша истории. Истории, които музиката просто избира да обитава. Вероятно, именно между тези две действия – слушането и разказването, се ражда нейното кино...
В България музикалният клип все още твърде често се възприема като аксесоар към песента – кратък живот между премиерата в YouTube и следващия сингъл. За нея то е нещо съвсем различно. Пространство за кино. Разказ, в който всяка светлина, всеки символ и всяко движение носят смисъл, камерата не илюстрира музиката, а разговаря с нея.
Тъкмо затова присъствието ѝ в международните селекции и отличия не изглежда като щастливо съвпадение, а е закономерност. Докато голяма част от индустрията измерва успеха с гледания и алгоритми, тя измерва собствената си работа с далеч по-трудно постижимото – дали е успяла да изгради свят, който говори отвъд езика. Свят, в който българската песен може да бъде разчетена в Лондон, Берлин или навсякъде другаде, защото киното носи универсална граматика.
В нейното мислене режисьорът не е човекът зад камерата, а авторът на цялата вселена около една песен. Затова говори еднакво увлечено за драматургия, символика, литература, операторско майсторство, продуцентски решения, маркетинг... За нея добрият музикален клип започва много преди първия кадър и продължава дълго след последния. Не е витрина за изпълнителя, а произведение, което има собствен живот.
Днес, когато визуалното съдържание се произвежда бързо и още по-бързо се забравя, тя упорито отказва да играе на сигурно. Отказва компромиси с визията си, отказва да следва клишетата на пазара и настоява, че културата не трябва да се ръководи единствено от това какво се продава, а и от това какво остава. И сякаш тази непримиримост я превръща в едно от най-разпознаваемите нови имена.
Фестивалите, наградите и международното признание не са крайна цел. Истинската ѝ амбиция е друга – пълнометражното кино. Музикалните видеа са само първата глава от една режисьорска биография, която тепърва започва да разгръща най-смелите си истории. Неслучайно, този рядко срещан тип режисьори говори за музикалния клип със същия речник, с който другите говорят за Бергман, Тарковски или Иняриту.
Затова не е нито лудост, нито мазохизъм, ако покрай теб някой „ражда“ и „убива“ образи със скоростта на едно плъзване по екрана, за теб всяка картина да е като морален избор... Последователно да защитаваш една почти старомодна идея – че културата трябва да бъде създавана с чувство за отговорност. Че режисьорът не обслужва пазара, а изгражда език. Че клипът не продава просто лице, а светоглед. Че зрителят не е потребител, а съучастник в историята.
„Майка ми и баща ми са в строителни бизнес. Аз съм първата, която толкова стремоглаво иска да занимава се с изкуство“, казва Виктория Караколев. Артистът също е строител – създава светове. И тази лична част от нейната биография пасва идеално на цялостния ѝ образ, минал и през школата на НАТФИЗ, и имена като акад. Людмил Стайков, Дочо Боджаков, Светослав Овчаров, Станислав Терзиев-Стенли... Пасва и на плановете ѝ след киното да стъпи и в театъра, а после да напише и книга. Историята на Виктория Караколева се пише тук и сега, и всеки може да я преживее заедно с нея...
Виктория Караколева, в разговор с Даниел Димитров – за международното признание и киното, което се побира в три минути, и защо музикалното видео заслужава да бъде изкуство, за границата между желанието на артиста и режисьорска визия. И още: Защо в България все още се подценява музикалното видео и как то успява да говори на международна публика, независимо от езика. Кога клипът престава да бъде реклама на песента и се превръща в кино. Кое е най-голямото клише в българските музикални клипове...
Какво означава за Вас това признание от меката на поп музиката?
- Много е трудно въобще да бъдеш забелязан в Лондон или Берлин като артист, особено в кино средите. В България не се говори много за музикалните видеа с награда и концепциите около него. Но истината е, че това изключително много отваря други врати – например, да работиш с чужди продуценти. В Лондон има агенции, които те презентират като режисьор и търсят хора, с които да работят.
Това признание какво Ви казва на Вас лично за посоката, в която се развивате?
- Беше изключително инезанадващо за мен. Първия път, когато пуснах към Berlin Music Video Awards, беше със проекта на Виктория Георгиева – We Don't Get Along, с който взехме наградата от Лондон. Тогава го селектираха за Music video of the week. И това за мен, още тогава беше уау. Впоследствие, пратих Кристиан Костов с „Аз съм ти“ и там се случи нещо, което изобщо не очаквах, защото ни селектираха в официалната селекция за най-добър оператор, тоест, можем да се състезаваме за най-голямата награда. Доста по-много късно, когато снимах и с Мона, реших да пратя и третото видео. Него също го селектираха за Music video of the week. Мона я снимах с Тодор Фичев, а другите две – с Крум Родригес – като оператори.
Все още смятам, че Бог е сложил някаква ръка в цялото нещо, защото аз по никакъв начин не съм очаквала този фестивал, по този начин, да се обърне към мен и да вземе и трите видеа...
Какво Ви дразни в начина, по който в България се говори за международните успехи?
- Тук пазарът е различен и хората не се интересуват от успехите на хората в чужбина. Защото ние имаме такава народопсихология – ако може да го видим, да го пипнем, пред нас да е... Когато в света има фестивали, които се отнасят към този труд и ти дават това признание, тогава самите артисти имат желание повече да работят. Тъй като у нас няма стандарт, в един момент се получава така, че видеоклиповете нямат никакво значение. А с един клип можеш да кажеш много...
Естествено, дразни ме тази липса на емпатия към всичко, което е извън чалгата и най-най-модерната поп музика. В крайна сметка, въпросът не е само какво се търси, а какво се предлага, и ние като артисти имаме отговорност към това.
Ако утре фестивалите изчезнат, как бихте разбрали, че сте добър режисьор?
- Абсолютно ми харесва този въпрос и много пъти съм си го мислела. Ако погледнеш голямата картина на живота, всеки режисьор иска да стигне до „Оскар“-ите или до Кан, и изведнъж те изчезват! Какво се случва? Тези фестивали, сами по себе си, винаги ще намерят начин отново да се създадат. Но дори да ги няма като стандарт, това да си добър режисьор не е просто да бъдеш оценен, а да имаш какво да кажеш. Особено ако си музикален артист, не е важно как те оценяват хората, а да си доволен с това, което си направил, и посланието, което си искал да отправиш... Фестивалите помагат да се разпространи това послание...
Кога или как разбрахте, че видеото We Don't Get Along на Виктория има потенциал да бъде забелязано и извън България?
- Като режисьор винаги съм се стремяла да работя на световно ниво. Ти гледаш едни неща в социалните мрежи, следиш други артисти, следиш режисьори, следиш оператори, и си казваш как може да се вдъхновиш, за да можеш ти самият да се издигаш като професионалист. Така че за всеки клип работя с идеята той да бъде на световно ниво. Затова казвам, че може би Бог има някаква намеса, защото абсолютно неочаквано хората се ангажираха с него. Може би и темата е много актуална...
Като продължение на предишния въпрос – как един музикален клип успява да говори на международна публика, независимо от езика?
- Това е много голям въпрос, защото, когато режисьорът работи с професионалисти, той самият мисли визуално. Езикът на киното е изключително голям набор от символи, елементи. Затова харесвам артисти и режисьори, които имат по-богата обща култура, гледат повече неща... Не можеш да създадеш музикално видео, ако не си чел книги, ако не си гледал кино, ако не си слушал музиката от съответното време, ако не знаеш откъде е тръгнало нещо, за да стигне дотук... При целия този набор от знания, ако една снимка е хиляда думи, какво остава за едно видео?...
Кога един музикален клип престава да бъде реклама на песента и се превръща в кино?
- Много хубав въпрос е това, защото нещата се случват, когато има драматургия, когато артистът се освободи от претенцията за себе си, от това, че иска да продава единствено себе си и осъзнава, че неговата музика има какво да каже повече...
Мои колеги – и в България, и по целия свят, наистина правят видеа, коити са кино. Аз досега съм направила може би едно или две такива, и много искам да се върна към това.
А къде при Вас е границата между желанието на артиста и режисьорска визия
- Границата е много размита. Много зависи от артиста колко ще допусне режисьора.
Защото много често артистът си представя едно, а ти му казваш, че това няма да изглежда добре, или че струва много пари, или че идеята му би стояла в друга светлина. Защото като режисьор ти трябва да разбираш и продукционно от нещата.
Навън е по съвсем различен начин. Там режисьорската визия е на много по-преден план. Продуцентската компания се доверява на режисьора си и наистина можеш да изградиш визия, и тя да бъде абсолютно на световно ниво.
След това, което казахте, май няма нужда Ви питам какво търсите в един артист, за да изградите силна визуална история около неговата музика?
- В България търся артисти, които искат да експериментират, които са по-смели в това, което искат да кажат и да направят, и имат какво да кажат с музиката си. Защото поп музиката е нещо много конкретно, то наистина е повече за имидж, за реклама... Докато има много други, ъндърграунд артисти и музиканти, които са по-отворени в тия колаборации.
Казвала ли сте „Не" на изпълнители?
- Имало е случаи. Отказвала съм на поп-фолк изпълнители, не защото на уважавам тяхната работа или тяхната музика, а защото това е далече от моята стилистика. Отказвала съм и на артисти, които са твърде вглъбени в това какво си представят и как искат да бъдат заснети. Аз им казвам, че няма как да се случи, защото е компромис с моята визия, нищо че после съм виждала моите идеите заснети от други хора, и то си личи, защото няма същия дух, който аз съм вкарала... На такива артисти отказвам. Не винаги стават дума за бюджет.
Често ли се налага да убеждавате продуценти и артисти да не „играят на сигурно"?
- О, да. Особено в последно време, доста вдигнах бюджетите си в клиповете си. Това е нещо, което продуцентите и артистите не обичат и не харесват, защото те самите много трудно се продават на пазара, и не искат да инвестират толкова много в музикални видеа.
Мисля, че когато инвестираш, наистина можеш да вдигнеш ниво. Дълги разговори съм имала относно кой, кое, защо и колко струва, защо този екип трябва да е с теб, зад теб, за този проект, защо аз искам нещо като режисьор и къде това може да ни отведе... Истината е, че в един момент продуцентите не знаят как да си продадат музикалните видеа... Единственото, което правят, е да ги качат в YouTube, и оттам нататък забравят за тяхното съществуване.
Чужбина, пак казвам, е пример, защото продуцентите знаят как да продават цялата визия около песента, заедно с музикалното видео. Тук всичко е едно за себе си... А трябва да се мисли в мащаб. Имаш албум, но каква е цялата визия върху албума? Имаш песен, но какво цялото искаш да кажеш, каква е следващата песен, каква е била предишната ти? А не всичко да се пуска, да се забравя след един месец и после да се започва наново.
Кое е най-голямото клише в българските музикални клипове?
- Пеенето на липсинг. Разбирам го, прави се и по света. но това артистът постоянно да иска да бъде на екран и постоянно да изпълнява, „пеейки“ парчето си, за мен е клише и е табу. В крайна сметка, ти продаваш лицето си, но ти не продаваш лицето си извън контекста на атмосферата, в която си. Продаваш целият себе си, цялата си визия. Хората не биха се объркали, ако видят случайно в един кадър, че ти не пееш тази песен...
Повечето музиканти не учат актьорско мастерство, което за мен е изключително важно. Те не знаят как се държат пред камера, ако не пеят. Това може да се промени, не за друго и не защото на хората ще им направи впечатление, а просто защото ще отвори място за по-яки кадри във видеото и за повече разнообразие.
Има ли изпълнител, който Ви е изненадал най-много по време на снимачния процес?
- Ами засега не съм попадала на такъв, ако трябва да съм честна. Винаги някак си знам какво да очаквам от артиста. Може би Кристиан Костов ме е изненадал, защото той абсолютно бързо влезе в режисурата.
Не съм имала много конкретни режисьорски задачи, защото не сме снимали много кино разкази тук, но Виктория винаги ме е изненадвала. Винаги учи нещо ново. Няма да забравя, когато снимахме клипа Bloom с Дамян Димитров, бяхме в един хотел и трябваше да обуе кънки, а тя не може да кара. Казах ѝ, че има 15 минути. И тя го направи. Изненадала ме е много пъти...
Но да ме изненада артист, който да седи на екран и аз да кажа „Уау, как го хванахме!“, досега не ми се е случвало. Не защото другите артисти не са се справили добре, просто аз съм много самокритична и критична към хората, с които работя.
Какво бихте забранили да се снима в музикален клип, ако зависеше от Вас?
- (Замисля се – бел. а.) Продуктово позициониране и по-скоро начинът, по който не се мисли как този продукт влиза във визията на цялото видео. Примерно, ти си в гората и пееш на някакво дърво, и изведнъж трябва да пиеш нескафе. Ако режисьорът не е измислил как да се влезе в историята, това веднага те вади от света на видеото. Самият зрител даже излиза от цялото нещо и не го приема насериозно. Трябва да си мисли повече, а повечето режисьори ги мързи или не им се занимава. Много рядко се намират хора, които наистина им пука за това, което правят. А това сваля стандарта...
Кой проект Ви е научил най-много, дори да не е бил най-успешният?
- Има нещо, което ме научи най-много, и тогава разбрах, че това, с което занимавам, изобщо не е лесно. Особено в началото, когато нямаш толкова голям екип...
Като завърших НАТФИЗ, започнах да работя с 4Elements, след това се разделихме и продължих да работя с Виктория. Първият ни проект, след като напуснах 4Elements, трябваше сама да го продуцирам, да режисирам и да намеря екипа. Затова изключително много благодаря на Дамян Димитров и на Божидар Пейчев, с които съумяхме да заснемем три клипа в едно. Това ме научи, че оттук нататък работата, която тепърва имам да създавам, е толкова сложна, и трябва наистина да се подготвя и да съумявам да бъда всичко в едно. Много е трудно да намериш продуцент в България, кой да те продуцира теб конкретно, като режисьор...
Бихте ли работила са артисти от по-старото поколение?
- Абсолютно, ако и те са отворени. С „Остава“ бих работила, а и много ги харесвам като група.
Абсолютно бих се зарадвала да снимам клип с Лили Иванова, ако тя иска да се снима отново... С Миро бих работила също.
В момента това, което се търси, е доста модерно като визия. Винаги бих работила с артисти, които са отворени да приемат новия и модерен начин на снимане, и на разказ, да дават поле за свобода на режисьора. Иначе, дори аз не бих могла да се развивам като режисьор. За мен режисурата не е просто работа, това е любов и хоби.
Искате ли един ден хората да говорят за „режисьора Виктория Караколева", без изобщо да споменават музикалните видеа?
- Да, със сигурност. Винаги съм искала да снимам пълнометражни филми. Заради това влязох в НАТФИЗ и за това се боря толкова години. Музикалните видеа са един трамплин за мен, за да мога да се запозная с много хора в бранша, за да може един ден, и този ден вече дойде – да седна и да напиша филма си. Вече пиша сценария.
За мен е много важно да кажа каквото искам да кажа с филмите си. Имам ясна концепция относно темата, дори маркетингова стратегия и ще говоря за този филм много преди да бъде заснет. Защото темата е много екзистенциална, но същевременно много лична за всеки човек. Имам идея да бъде копродукция от няколко държави, защото копродукциите също така отварят път за кинорежисьорите. И не само заради финансирането, а и заради сътрудничеството с различни хора. Все още е много трудно българските проекти да бъдат видени и добре оценени на чужестраните фестивали.
Жанрът е драма-комедия с магически реализъм. Аз много обичам магически реализъм и поетичната част от моят свят, защото спрях да се крия в това, което правя. Много е трудно да се бориш като жена режисер. Много е трудно да убеждаваш, че ти знаеш какво искаш да направиш и знаеш какво искаш от този продукт, който си започнал да създаваш. Така че няма да се стремя да скривам женствеността си в този филм.
Хубаво е в България да има все повече такъв вид поглед, такъв вид кино. Да не говорим, че в световен мащаб жените режисьори в момента правят изключително голям бум. Моята цел не е да създавам филм, за да имам някакви успехи, а просто да е добър филм, да видя, че съм докоснала хората.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Vibrant, по някакъв начин. Шарен човек, но като душа. Човек, който не спира на едно и също място. Винаги искам да се променям. Може би, промяна е хубава дума за мен. Обичам да се променям, да се изграждам, да съм критична и самокритична към себе си и към света на около. Това е нещо, което може да промени света. Както се казва, тези, които са достатъчно луди да си мислят, че могат да променят света, са точно тези, които го правят. Някои други хора биха казали, че съм абсолютно откачана (Смее се – бел. а.).
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?
-...да разказва истории и да слуша истории.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
