Душата й е докосната, а тя успява да предаде това и на публиката. На сцената съумява да не „прескача красотата“ и да покаже, че грижата й е повече за изкуството, отколкото за собственото его...

Рейчъл Уилис-Сьоренсен е партньор на тенора Йонас Кауфман в първия му концерт у нас, заедно със Софийската филхармония. Кариерата на американското сопрано е свързана с водещи роли в най-големите оперни театри, особено след като през 2014 година печели Operalia – международен конкурс, основан от Пласидо Доминго през 1993 г.

Нейният личен свят плува в океан от положителни емоции, много смях и усмивки, и това прави виртуозността й на сцената още по-впечатляваща и съкровена. Тя говори за здравословното пеене и „ползата“ от „мускулна“ координация, свири на укулеле и вярва, че и най-роботизираният певец все още пее, по някакъв начин, с душата си...

Доказва го – че към операта трябва да се подхожда с финес. „Аз не пея, за да отнема силата на публиката, и за да се чувствам голяма. Пея, защото се намирам в пространство на любов и себеприемане, и каня публиката също да обича себе си“. Рейчъл е достатъчно силна, за да не е част от системата или някаква псевдойерархия, и продължава да прави и да вярва в своя чист „продукт“ – срещу лицето на токсичността и омразата. А това може да се случи на артист, който осъзнава, че все още е дар да можеш да пееш от любов и да се съсредоточиш върху това, вместо върху външността. 

Снимка: Даниел Димитров

Рейчъл Уилис-Сьоренсен в разговор с Даниел Димитров – за подкрепата на сцената и партньорството с Йонас Кауфман, за свиренето на укулеле, за „мускулната“ координация и „здравословното пеене“, за пеенето в токсична обстановка, за социалните мрежи, за децата майчинството и промяната.

Критици и медии Ви посочват като любимия сценичен партньор на Йонас Кауфман. Кой е Вашият любим сценичен партньор?

- Ах, какъв въпрос! Със сигурност, пяла съм повече с Йонас Кауфман, отколкото с всеки друг тенор, и мисля, че ни се получава. Работим толкова добре заедно на сцената. Той е очевидният отговор, защото начинът, по който работим в екип, е много добър. Имаме много добра сценична химия. Той е и добър приятел.

Като цяло, имам късмета да работя с много прекрасни колеги. Това, което ценя в един колега, е да усещаш, че го е грижа повече за изкуството, отколкото за егото им. И това се случва по-често, отколкото бихте очаквали.

Например, ако изпълняваме опера на Верди или Моцарт, там има соло, и често пееш до човек, който просто стои и те гледа, мислейки си как изглежда и какво смята публиката за него. Но се случва пееш и с някого, който ти дава цялата си енергия и те подкрепя. И понякога, когато сте в романтичен дует, той те поддържа и чувстваш тази подкрепа чисто физически. И това е толкова прекрасно. Ето защо, обичам в работата си сътрудничеството с други хора, които обичат изкуството толкова, колкото и аз. Така че аз съм много разглезена и голяма късметлийка да пея с хора като Йонас или Джошуа Гереро (Американски оперен певец, роден през 1983 г. в Лас Вегас, участва в удостоения през 2017 г. с „Грами“ запис на операта The Ghosts of Versailles от Джон Кориляно – бел. а.). Радвам се да пея с тях – заради взаимната подкрепа и усещане, че обичаме публиката заедно и искаме да й изнесем най-съкровената презентация. Това е страхотен подарък.

Тази година се навършват десет години от участието Ви в Operalia. Ще го отбележите ли по някакъв начин?

- Не бях обърнала внимание до момента. Благодаря Ви. А тъкмо научих как е честит рожден ден на български (Казва „Честит рожден ден“ на български – бел. а.).

Трябваше да планирам нещо. Прав сте! Пропуснах деня, който беше в средата на септември, но това са си точно десет години. Всичко след Operalia за мен се промени към по-добро. Вълнуващо е. И е лудост, защото мисля, че вече съм изцяло нов човек, в сравнение с тогава.

Снимка: Даниел Димитров

Ще трябва да измисля нещо. Освен това, съм в годината, в която навърших 40 и пътувах с най-добрата си приятелка до Турция. Ето това може да се брои като отбелязване на Operalia. Качих се на балон, возих се на камила, посетих хамам и си изкарах прекрасно. Може би, просто ще продължа да казвам, че това е моята година на празненства. И ще трябва да правя забавни неща – и в София.

А защо в някои биографии срещу името Ви пише композитор?

- О, не знам. Това е грешка. Когато бях малка, постоянно създавах песни и музика. Мечтаех си, че ще стана композитор. Но, в крайна сметка, мисля, че съм от типа креативни хора, които обичат да надграждат идеите на другите. Може би, сега, ако напиша музика, няма да е много добре, и ще звучи простовато.

Баща Ви изработва китари и други струнни инструменти. Вие научихте ли се да свирите на някой от тези инструменти?

- Да, обичам да свиря на укулеле. Звучи глупаво...

В София имаме укулеле фест, който се провежда за шеста поредна година...

- Трябва да го посетя! Толкова е забавно. А имате ли укулеле хор?

Мисля, че не…

- Това е един толкова забавен инструмент. Аз не съм впечатляваща като Джейк Шимабукуро. Той е невероятен, може да изсвири Бах на укулеле (Джейк Шимабукуро, роден на 3 ноември 1976 г. в Хонолулу, Хавай, е виртуоз на укулеле и композитор, известен със своята бърза и сложна работа с пръсти. Музиката му съчетава елементи от джаз, блус, фънк, рок, блуграс, класика, фолк и фламенко – бел. а.). Аз нямам нищо общо с неговата виртуозност, но свиря за удоволствие и е много приятно.

Съжалявате ли, че започвате с уроците по пеене на 17? Всъщност, това няма ли някакви плюсове? Все пак сте били във възраст, в която сама можете да взимате решения...

- Не, не съжалявам… Мисля, че какъвто и живот да водите, той ще ви даде инструментите да научите това, което трябва да научите.

Освен това, всичко, което съм научила от пеенето, ми е помогнало в моя характер и в живота ми. Изобщо не съжалявам. Все още обичам да пея. Обожавам го! Мисля, че ми помага да продължа да израствам, да се развивам и да уча...

Кога пеенето престава да бъде „мускулна координация“, както казвате Вие?

- Ако си робот, щеше да пееш с чисто мускулна координация. С ларинкс, изграден от части, които наподобяват човешката физиология, за да изтласкат въздух и да издават звуци. Това е мускулна координация. Но дори и най-роботизираният певец все още пее, по някакъв начин, с душата си. Така си мисля...

В операта има нужда от тази роботизирана мускулна координация. Така се чувстваш по-силен, по-стабилен, но и свободен, което вероятно слага край на роботизираната мускулна координация. И така се ражда изкуството. Можеш да споделиш нещо човешко, от душата си. Това също е важно за мен. Има твърде много моменти, в които хората пеят и мотивът им е повече да ви впечатлят. Това си е мускулна координация. Но, ако пееш така, че от теб да излезе посланието, това е моментът, когато настръхваш, когато плачеш, когато си развълнуван, защото нещо в душата ти е докоснато и си успял да го предадеш на публиката. Аз живея с тази магия на сцената. Живея за нея...

Ако Моцарт е като усмирителна риза, както казвате Вие, Вагнер какво е? И защо наричате себе си blonde Wagnerian (руса вагнерианка)...

- Аз съм висока метър и 83, руса съм и дебела, и хората предполагат, че ще пея силно и силово. Но вижте ръцете ми колко са малки... (Смее се – бел. а.).

Опитвам се да се сетя за името на една певица, с което съм работила. Тя беше мъничка, но гласът й беше като клаксон за мъгла, можеше да отлепи боята от стените. Толкова беше силно... Винаги има изненади.

Наричам се blonde Wagnerian, защото не искам да оставя у хората погрешно впечатление. Чукам на дърво, защото все още продължавам да не пея силово, но никога не знаеш как ще се развие гласът.

Снимка: Даниел Димитров

Вагнер изисква всичко в пеенето – от възможно най-тихото до възможно най-силно. Трябва да се прояви много гъвкавост. Всъщност, това са извивки и трели, които идват от италианската белканто традиция. Често биват игнорирани. Мисля, че проблемът с Вагнер е, че размерът на оркестъра е толкова чудовищен, че, ако успеете да стигнете докрая и все още имате пулс, получавате ролята. Преди време съм седяла в публиката и не съм била впечатлена от пеенето. Беше много високо, но не и красиво, и едва ли Вагнер е очаквал подобно пеене.

Към операта като цяло, и към Вагнер, трябва да се подхожда с финес, с красотата на вокалния материал. Ако прескочиш красотата, звучиш грозно. В моите идеални представи Вагнер трябва да се пее с най-голямата красота на гласа, на която си способен. И певците, които го правят, стават много успешни в този репертоар.

Като говорим за фестивали, ние си имаме и Sofia Opera Wagner Festival. Така че вече имате втора причина да се върнете в България – освен за укулеле феста.

- (Смее се – бел. а.) Бих дошла, ако поставят „Лоенгрин“ или „Танхойзер“.

Докато пеете по здравословен начин, наистина можете да направите доста с човешкия глас, са Ваши думи. Какво означава да пееш здравословно и кое е най-голямото постижение на Вашия глас досега?

- Благодаря Ви, че сте се обърнали към неща, което съм споделяла назад във времето. Всичко, за което говорим, е смислено и много обмислено. Защото, най-често се задават едни и същи въпроси, на които вече си отговорил хиляди пъти...

На първо място, здравословното пеене означава да използваш правилно гласа си (Тук Рейчъл Уилис-Сьоренсен се впуска в подробно описание на това как се използват гласните струни, как се диша, говори за хармонии, честоти, обертонове – бел. а.). Ако пеете с много мускулно напрежение, това не е необходимо за възпроизвеждането на звук. Ще отнеме част от обертоновете. Така че можете да крещите, без публиката да ви чуе, колкото, ако пеете тихо с добри обертонове. Защото начинът, по който работи мозъкът, е устроен така, че да чува обертоновете, които не разпознаваме с ухото. Така, ако сте много отпуснати в гърлото, по правилния начин, можете да задържите вниманието на публиката, без да се налага да крещите. И това е здравословно пеене. То, разбира си, невинаги се получава през цялото време. Понякога героят е ядосан и вие крещите, и тогава това може да бъде много въздействащо.

Забелязали ли сте, че, когато едно малко бебе плаче, децибелите не са толкова много, но се чува през 50 реда в самолета, примерно. Всички знаем, че това е връзката между човешкия глас и човешкия ушен канал. Това е начинът, по който обертоновете стигат до нас и правят звука на гласа много по-силен в ухото. Така че, ако разчитаме на тези неща, можем да пеем, без да нараняваме гласа си. Затова чуваме гласа на певеца над оркестъра, в голяма зала и без микрофон... Каква беше втората част от въпроса?...

За най-голямото Ви вокално постижение. Но тук се сещам за други Ваши думи – „Норма е моят Еверест“.

- Да! И съвсем скоро ми предстои. Развълнувана съм, защото това е голямо предизвикателство, към което изпитвам огромен респект. Сега се подготвям, за да го направя следващата пролет в Берлин – в Die Staatsoper Unter den Linden. Мисля, че проблемът идва от съчетаването на драмата с перфектното пеене, което се изисква. Трябва да пееш толкова деликатно, но и много драматично. Особено в този момент, в който тя си мисли, че трябва да убие собствените си деца, опитва се да го направи и не може да го направи. Опустошително емоционално е да премина през това, особено като майка. Надявам се да ми се получи, без да губя контрол. А контролът е задължителен, за да се справиш с такова вокално предизвикателство. Може би, това ще е най-впечатляващото нещо, на което съм способна.

Снимка: Даниел Димитров

Бих казала, че второто най-предизвикателно нещо, в което успях, беше Виолета (От операта „Травиата“ на Верди – бел. а.).

Само след предложението за „Травиата“ ли плакахте от радост?

- Бях развълнувана. Бях в екстаз. Но е тъжно, защото, в крайна сметка, не се получи. Наложиха се промени в програмата и трябваше да пея в „Русалка“ (Опера от Дворжак – бел. а.), в Met (Метрополитън опера – най-известната опера в САЩ, Ню Йорк – бел. а.). И плаках отново, но не от радост...

Пяла съм Виолета в Сан Франциско, после в Хамбург. Мисля, че това е най-любимата ми роля. Веднъж или два пъти се е случвало да получа роля, която не  харесвам. По принцип, приемам само неща, които ме карат да скачам от радост.

„Трябва да осъзнаете, че пеенето – дори в ужасна, токсична обстановка – само по себе си, е награда“, казвате преди време. Пяла ли сте в наистина токсична обстановка?

- О, да! Боже мой. Дори днес си мислех за това. Когато си талантлив, стигаш до момент, в който притежаваш продукт, който си заслужава да бъде консумиран. Получаваш покана и ставаш част от йерархичната система. И точно, когато си мислиш, че си вътре, осъзнаваш, че предстои следващ планински връх. Трябва да продължиш, да се катериш, докато умреш. Няма таван. Това е като отчаяние и като нужда, която никога не намалява.

Говорих наскоро с певица, която е много, много успешна, много известна и е постигнала невероятни неща в живота си. Тя каза, че й се иска да беше направила повече. А успехите й дошли, след като претърпяла физическа промяна на тялото си и сега се разкайва, че не го сторила по-рано. Защото можела да има повече. Погледнах я и си помислих, че, ако не си доволен от това, което си постигнал, никой никога няма да е доволен от теб.

В онзи момент си помислих, че отказвам да бъда част от йерархията. Искам да живея трудно, защото е по-сладко. Лъжа е, че ще бъда щастлива, ако се кача там и просто се катеря, драскам, наранявам хората и правя всичко, за да стигна до върха. Забелязвам, че понякога хората често се отнасят с мен, сякаш съм в йерархията и сякаш съм се установила доста високо в нея. И това не ми харесва. Искам да кажа „Не“. Правя го за изкуството. Правя го за публиката. Правя го за собствената си душа. Но не го правя, за да мога отчаяно да драскам и наранявам хората, да се катеря и винаги да се стремя към нещо, което не съществува.

Забелязвам много колеги, които попадат в капана на нуждата – все повече и повече, и стават част от системата. Тези хора са способни да те наранят. Особено, ако смятат, че си заплаха за тяхното превъзходство. Аз, за съжаление, не съм толкова твърда. Може би, някой ден ще се науча да бъда такава...

Токсичната среда е, когато има нещо като второстепенна цена, която трябва да платиш, когато влезеш в йерархията. И тогава има едни хора, които винаги се опитват да ти кажат, че си по-нисък от тях. Говоря за кастинг директори или други певци, или част от публиката, които искат да те направят малък. Защото това ги кара да се чувстват силни. Да, това го има навсякъде, не само в нашата професия. Но, когато хората се опитват да отнемат силата ти, за да я вложат в себе си, трябва да се опиташ да си далеч от това.

Аз не пея, за да отнема силата на публиката, за да се чувствам голяма. Точно обратното е. Пея, защото се намирам в пространство на любов и себеприемане, и каня публиката също да обича себе си. И, ако това работи, мога да почувствам как всички са като повдигнати. Това е моята цел. Това е моят фокус. Когато си в система и те погубват, това, определено, отнема част от качеството на твоя продукт. Въпросът е да бъдеш достатъчно силен, за да можеш да продължиш да правиш своя чист продукт – срещу лицето на тази токсичност. Все още е дар да можеш да пееш от любов и да се съсредоточиш върху това, вместо върху външността. Това е друга цел, върху която си струва да поработим повече... Толкова много думи изговорих. Съжалявам...

Вие сте и в инстаграм, и във фейсбук, и в тик ток, и в туитър – къде се забавлявате най-много?

- Най-много обичам инстаграм. Там имам доста силна общност от забавни и заинтересовани хора. Понякога мислят, че съм комик – когато правя глупави видеоклипове, но е толкова забавно. Всъщност, съдържанието, което споделяме с моя пресагент, е едно и също във всички платформи, но мисля, че в инстаграм ангажирането на аудиторията е най-забавно.

Моят пресагент е и най-добрата ми приятелка. Прекарваме си добре с нея. Тя идва с мен почти навсякъде. Заедно снимаме и се смеем. Част от моята професия е да се опитвам да достигна до публиката и по този начин, което е много приятно.

Според интернет съпругът Ви Размус Сьоренсен е пианист...

- Интернет е толкова забавен. Аз съм композитор, женена за пианист. Не, всъщност съм разведена... Това е различна версия на моя живот. Някой друг живее в паралелно измерение (Смее се – бел. а.)

Имате три деца, техният път свързан ли е с музиката?

- Навремето прочетох автобиографията на Рене Флеминг (Американска оперна и джаз певица, лирично сопрано, роденa на 14 февруари 1959 г. в Пенсилвания, САЩ – бел. а.). По думите й това, че има деца, я прави по-добра певица. И винаги съм си мислила, че това е много странно твърдение, защото, когато бях млада певица, ми казваха, че не мога да бъда майка: „Гласът е твоето дете. Трябва да се грижиш само за него и той трябва да бъде най-важният ти приоритет. Не можеш да правиш нищо друго!“. След Operalia се роди дъщеря ми. Беше на една година, когато се срещнахме отново с Пласидо Доминго и той ми каза: „Толкова съм щастлив, че имаш дете. Това ще те направи по-добър артист“. Буквално се вкопчих в тези коментари – на Рене Флеминг и Доминго, защото се противопоставяха на всичко по темата, те бяха като блестящи пътеводни светлини в моя живот…

Не избрах да бъда майка, за да бъда по-добър артист. Избрах да бъда майка, защото това беше част от живота ми. Исках да имам деца. И това е най-великата част от живота ми, най-предизвикателната, най-възнаграждаващата. Но ще кажа и друго – вярно е, че чувствата, жертвите и всички неща, на които ме научи майчинството, ме направиха по-дисциплинирана като артист и определено ме направиха по-състрадателна.

Сега, когато създавам образи на сцената, го правя по-триизмерно отпреди. И е смешно, защото го пречупвам през призмата на родителя. Част от това е да се  примириш, че понякога ще бъдеш лоша, защото не му даваш да яде сладко или трябва да си ляга по-рано. Трябва да станеш враг на любимия си човек. Това е странно изживяване. Но то ме отвори към изобразяването на героите по въпросния по-триизмерен начин. Защото трябва да се примиря, че не винаги съм добър човек.

Снимка: Даниел Димитров

Близнаците са на 9, а дъщеря ми е на 11, но ​​започват да оценяват поведението ми. Преди негодуваха срещу операта, защото е нещото, което ги отдалечава от мен. Трябва да пътувам, липсваме си един на друг. И аз се чувствах ужасно виновно. В един момент се опитах да ги включа в работата си. Първия път ме гледаха в „Кавалерът на розата“ (Опера от Рихард Щраус – бел. а.). Докато ме гледаха, си мислех, че това е лудост, че няма да издържат три часа, но на тях им хареса. И внезапно, от негодуващи се превърнаха в гордеещи се с майка си деца. Започнаха да говорят с други хора за опера, да споделят, слушат ме в YouTube със съучениците си...

Пътувате ли заедно по концертите?

- Те пътуваха с мен през цялото време, докато станат ученици. Водила съм ги на толкова много места. Понякога не е възможно, заради визи или други формалности, въпреки че те имат европейски и американски паспорти. Диво приключение е. Идват при мен през всички училищни ваканции и през цялото лято, а аз ходя при тях между договорите с различни театъри. Така че това е голяма жертва. Мога да бъда с тях само около половината от времето, но сме близки и благодарим на Господ, и на facetime, че се виждаме, и мога да им помагам с домашните по телефона.

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Една дума! Абсурд! Аз говоря с много думи (Смее се – бел. а.). Не знам. Може би earnest (Сериозен, добросъвестен, задълбочен, искрен – от англ., бел. а.). Не харесвам тази дума, но мисля, че съм earnest.

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича музиката. Но това е толкова скучно. Нека да помисля... Аз съм човек, който обича общуването. Аз съм човек, който обича хората. Аз съм човек, който обича... Да, аз съм човек, който обича!