Античният театър в Пловдив можеше да се превърне в антитеатър за „Медея“, но благодарение на усилията на целия екип и на публиката спектакълът се превърна в незабравимо преживяване и театрален експеримент, който едва ли има аналог в България.

И това се случи не просто заради летния порой, залял града, а заради значимостта на събитието и контекста, в който то е поставено като акцент в програмата на европейската столица на културата; заради мултикултурната обвързаност между текст, актьори и аудитория; и заради стоицизма на стотината човека на сцената и още няколко пъти по толкова около и пред нея.

Чудото бе не дъждът, а съдбата, която благослови времето в най-необикновената му метаморфоза – да е всесилно и да бъде партньор на хората. А актьорите да покажат, че могат да бъдат партньори помежду си в екстремни ситуации, да запазят играта, да й придадат друг смисъл, още по-реален и въздействащ.

Снимка: Димитър Фердинандов, Пловдив 2019

„Това представление щеше да е хубаво и без дъжд, защото дъждът не може да му помогне, ако то не е добро“, коментира Снежина Петрова. Разкрива, че „сухата“ Медея е по-вуду и с повече нюанси. Признава, че е мислела да спре спектакъла, затова е благодарна на публиката, която с реакциите си искаше актьорите да продължат да играят.

„Медея“ приближи публиката до същността на античния театър или поне до това, което знаем, че е било четири века преди Христа. Игра с времето и смъртта, и с безмилостната необратимост на нещата, неподвластни на човешката природа. Това беше „Медея“ след като гръмотевиците от тонколоните се претопиха от истинските трескавици, мълнии и обилен дъжд. Тогава сякаш външните стихии съвсем адекватно импонираха на вътрешните стихии в характерите на героите и драматичното действие. И както каза Георги Гочев, автор на превода, театърът премина в живота, и този дискомфорт е важен за зрителя, защото имаше преживяване. В такива случаи театърът не е просто театър, а пак по думите на Гочев – сложна човешка машина, която не можеш да спреш така, както се спира телевизор.

Снимка: Димитър Фердинандов, Пловдив 2019

След „Квартет“ на Явор Гърдев, Снежина Петрова за втори път доказва, че е хищник на сцената и властелин на големите пространства с царствено смразяваща хлад. И гласът, и осанката, и хипнотизиращата магия на очите й, и безспорният й талант я издигат до актриса на световно ниво. А усетът й на режисьор и човек на ситуацията само допълват спектъра на личността й. Изисква се гениалност и войнишка дисциплина да съумееш да „превключващ“ предварително зададения режим на функциониране на един образ, особено в тежък спектакъл като „Медея“ и в още по-тежки метеорологични условия.

Силни аплодисменти заслужиха и Владимир Пенев – като Креонт, Станка Калчева – дойката, Ася Иванова – корифей, Ивайло Драгиев – педагог, Георги Гоцин – Егей, и Койна Русева – вестител.

Хубавата новината е, че наесен „Медея“ влиза в афиша на софийския театър „Азарян“ – с премиерни представления на 8 и 9 октомври.  

Пред bTVnovinite Снежина Петрова разказва за сухата и за мократа версия на „Медея“, за вибрациите на сцената, за магията от страна на публиката, за „Медея“ през октомври в София и за свободата на сцената, която трябва да има граница.

- След 28 юни 2019 г. стана ясно, че „Медея“ има суха и мокра версия...

В „сухата“ версия текстът излиза като много силен и решаващ пласт в спектакъла. Всичко това се загуби в „мократа“ версия. Просто дъждът потопи всичко. В един момент текстът нито се чуваше, нито имаше смисъл да се прави нещо през него. Тогава започнаха да работят картините и визията. Спектакълът стана много визуален и сетивен. И това се случи в движение.

По-интересното е, че и чадърите, и шушляците, които се появиха заради дъжда, станаха органични образи в цялото.

- Какво е вътрешното усещане в такъв момент?  Почувствахте ли се като истинска Медея?

Когато Егей – Георги Гоцин, се появи с микрофон и без чадър, аз му дадох своя чадър, както се бяхме уговорили, за да го предпазя, и това имаше смисъл. После той изхвърли чадъра, когато трябваше да се закълне. След това исках да дам чадъра на Вероника, момичето от хора, което е в инвалидна количка, защото се притесних, че ще подгизне и няма да може да се изсуши на другия ден. Тя ми каза: „Не“. Тогава се почувствах абсолютна Медея – отхвърлена, никой не иска дори помощта й.

Цялата игра с водата също беше изключителна. Благодат е да имаш такъв терен и да можеш да работиш. И най-вече – да усещаш активно публиката.

Снимка: Димитър Фердинандов, Пловдив 2019

- Какъв беше коментарът на режисьора – Десислава Шпатова, след тази вечер?

- Каза, че е преживяла най-тежкия ден в живота си, и все още не може да се възстанови... Но беше щастлива, че представлението се случи. Това беше нейното представление. Тя ни даде свободата да реагираме.

- През октомври, в театър „Азарян“, има ли опасност да се изгуби магията, която се получи на Античния театър.

- Категорично – не. Там ще има друга магия. Уникалното в Пловдив бе, че видяхме една Медея в дъждобран, в стихията на дъжда, без подслон, на сетивно ниво. И зрителят усеща какво е да нямаш подслон, да живееш изхвърлен от всички и отвсякъде – каквато е тя. Защото аз наистина се почувствах като клошар, като безпризорница, която няма къде да се скрие от дъжда. И това беше реално. Затова си казах, че няма да го имитирам по никакъв начин.

- Така както и публиката беше повече от истинска, особено след „ситото“ на дъжда...

- Не знам с какво заслужихме тази публика. Може би заради целия процес, който споделяхме в продължение на две години. Особено втората година станахме много активни в социалните мрежи. Започнхаме да разказваме всичко – как изстрадахаме всичко от начало до край. Това не е просто едно изиграване на Медея. Този проект е минал през цялата мен. Мина през децата ми – всички понесоха последствията на това да се потопя в „Медея“.

Истината е, че каквото преживяхме ние, това преживя и публиката. И тази среща е неповторима.

Снимка: Даниел Димитров

- И все пак, през октомври ще има ли корекции?

- Мисля, че ще има промени в музиката. Има какво да се търси във включването на баяна.

Десислава Шпатова ни е оставила една свободна територия, където ние знаем, че всеки път трябва да търсим. Има ни пълно доверие и ни дава свобода, но в някакъв момент ни поставя границите, което е много важно и необходим в един такъв процес.

Снимка: Даниел Димитров

„Медея“ – екипът

Превод от старогръцки език: гл. ас. д-р Георги Гочев и Петя Хайнрих;
Режисьор: Десислава Шпатова; 

Композитор: Асен Аврамов;
Звук: Калин Николов;
Сценография и костюми: Зина Генч; 
Асистент-сценографи: Христина Дякова, студенти от НБУ, Анна Амадеа, Валентина Райес;
Хореограф: Анна Пампулова;

Фотограф: Павел Червенков;
Художник: Цветелина Спиридонова; 
Графичен дизайн: Теодора Симова; 
Психодрама асистент: Александра Гочева; 
Документалист: Найо Тицин и Васил Гарнизов;
Консултант: Ивет Михелфелдeр.

Актьори:
Медея – Снежина Петрова;
Язон – Петър Дочев;
Креонт – Владимир Пенев;
Дойка – Станка Калчева;
Корифей – Ася Иванова;
Педагог – Ивайло Драгиев;
Егей – Георги Гоцин;
Вестител – Койна Русева;

Античен хор – студенти от НБУ: Александрина Илиева, Антон Димитрачков, Вероника Янакиева-Христова, Виолет Панчева, Габриела Георгиева, Димона Савчова, Ивана-Калина Добревска, Ивона Маврова, Илиян Канев, Кирил Милушев, Кристина Найденова, Кристиян Славов, Майа Тинкова, Михаела Матева, Тодор Атанасов, Станимир Михайлов, Ралица Нейкова, Теодора Петрова и Янита Даракова.

Със специалното участие на деца от различните общности в Пловдив, преминали през обученията и съпътстващите събития на проект „Медея“.

Музика на живо: Стоян Караиванов (баян) и група „Вакали“.

Снимка: Димитър Фердинандов, Пловдив 2019