Китара. Контрабас. Скулптура. Пърформънс. Театър. Сурова изповедна поезия. Табаков. (Не)-(Е)мил. Жестоко привличащ. Жестокостта се сломява – по учебник. Остава само усещането, че той е сред малцината български артисти, при който цветовете и звуците се срещат с кристална чистота...
За да можеш да „чуеш“ цвета и да „видиш“ музиката, означава, че си успял да отвориш сетивността си на всички нива и просто да приемеш нещо заложено в природата. Мартиан Табаков става част от спектакъла Raw Confessional Poetry в „Топлоцентрала“, в който, съдейки по режисьора (Галина Борисова), не би следвало да има дори остатъци от превтасали похвати и (псевдо)доминираща култура.
Премиерата предстои, а дотогава – моментна снимка, с претенция за вечност – от живота на артиста – комбиниращ, странстващ, чувстващ, пресъздаващ, превръщащ и заковаващ свръхразвитото си чувство за комбинативност в изкуство. Между абстрактното и фигуративното, човешкото и опосредственото, контраста и хармонията, интимността и отчуждението, прозата и метафората – емоционално и социално, поезията и критиката, минимализма и дълбочината...
Мартиан Табаков, в разговор с Даниел Димитров – за поезията, хореографията и брутализма, за неизиграната роля в изкуството, за музиката като бит и за присъствието на баща му Емил Табаков в оформянето на характера му като творец. И още: Как се променя чувството за идентичност на един артист, когато преминава през различни образи. Вижда ли изкуството си като един общ поток, или това са отделни азове, които понякога се срещат. Ако музиката му беше сцена, каква история би се разиграла на нея. Как си почива човек от изкуството...
Как Мартиан Табаков се озова в света на Галина Борисова?
- Озовах се покрай групата, в която участвам – „Каке?“. Тя ни е слушала на живо и ни харесва, и реши да ни покани за този конкретен проект, което е супер. Мисля, че много пасват нещата и сега процесът е доста добър. Този пънк елемент, който ние носим, подхожда на стила, с който работим в момента с нея.
Raw Confessional Poetry. Реализъм и поетичен пънк брутализъм. Хореография. Поезията и танцът сякаш са единствените неща, в които не Ви познаваме като артист?
- Има музика, има поезия, има брутализъм, наистина. Има детайли, които са хореографирани, но те повече отиват при актрисите, които участват – Невена Калудова, Елена Димитрова и самата Галина Борисова. Те всъщност имат нещо като мини хореография по време на спектакъла. Ние също участваме. Има моменти, в които трябва да изпълняваме определени движения и да бъдем част от група с другите.
Лично аз съм попадал в други театрални процеси, където съм работил с хореографи и съм бил поставян да извършвам определени действия. Моето участие тук е по-скоро в музикалната част. Свирим на живо и, доколкото разбрах, Галина за пръв път работи с музиканти на живо.
Аз съм голям фен на тази симбиоза на сцената – между актьорството и музиката, как взаимодействат двете и се бутат едно друго.
Тоест, тук едни хора играят на сцената, докато други хора свирят...
- Има моменти, в които едни хора играят, а ние свирим, но има и други моменти, в които Галина чете текст, който аз провеждам на английски, обаче го превеждам на земята, заедно с другите актьори...
Тоест, това не е точно хореография, но има зададени параметри и някаква рамка, в която може да се изпълнява серия от движения... Има доза импровизация в целия процес, което на мен много ми допада.
Това ли е неизиграната Ви роля, с главна буква?
- Вече съм бил в проекти, в които свиря на музика на живо и имам известен опит. Но точно в този формат не съм бил досета – танц, музика и импровизация.
Как се променя чувството за идентичност на един артист, когато преминава през различни образи?
- Използвам всички тези форми на изображения, на музика и на театър, за да добавям едното към другото и да се обогатявам. Мисля, че това само ми помага да надграждам. Имал съм някакви идеи, които да попаднат всичките на едно място, но не съм сигурен на този етап дали това е възможно. Театърът е подобно изкуство, но аз бих търсил нещо малко по-мое – където музиката ми се засича със скулптурата. Аз вече имам проекти в тази насока – музикалните скулптури.
Всички тези процеси са важни, но не мога да кажа категорично дали моята идентичност търпи промяна, минавайки през тях...
Просто, обичам да съм откровен в това, което правя. Казват, че човек трябва да се фокусира или върху изобразителното изкуство, или върху музиката. Питат ме „Ти музикант ли си, художник ли си, какви си?“. Трудно ми е да се разделям с всеки един от тези компоненти, въпреки че времето действително е малко.
Виждате ли изкуството си като един общ поток – актьор, музикант, художник, или това са отделни азове, които понякога се срещат?
- И двете неща са ми се случвали. Има моменти, в които усещам, че всички те вървят в една убежна точка и все едно искат да се съберат там. Има дори моменти, където е ясно дефинирано каква дейност извършвам... И така азовете се разделят. Най-хубавото е всичко да върви успоредно и да се подкрепя, да се насища артистичният процес отвсякъде...
Например, когато правиш серия от картини, в един момент стигаш до предел, който трябва да се прескочи, и в който може много да си блъскаш главата. Аз използвам това, че се занимавам и с други неща, и в този момент скачам в някакъв музикален проект – малко да се освежа и след това се връщам към първото. Така успявам да си давам паузи на различните процеси, за да напредвам лека-полека.
Как присъствието на баща Ви, Емил Табаков, оформи Вашето отношение към музиката, а може би и не само към нея?
- Присъствието на баща ми, със сигурност, е изиграло голяма роля в това, което правя, защото аз като дете съм ходил на страшно много концерти, на много от които най-спокойно съм си спал. Но човек, дори докато спи, музиката влиза под кожата. Всичкото това наслагване се случва години наред, и в късна фаза от моя живот вече си давам сметка, че ми е дало голямо отражение.
Като дете правех опити да свири на цигулка, на виолончело, на пиано, но имах една голяма спънка. Не можах да прескоча този език на нотите и просто се предадох. Говоря за времето, когато съм бил в първи клас и ме готвеха за музикалното училище.
Имам един голям бонус от моите родители – че те не ме натискаха твърде много, или поне така ми се струва. Оставиха ме да си вляза в моя път спокойно, без да държат да правя това, с което те са се занимавали. Моят брат, който се занимава със сценография и изобразително изкуство, също ми е повлиял на всичките тия артистични търсения. Той учеше скулптура в Париж, като бях доста малък. Ние имаме много голяма разлика – 17 години. Когато е бил в Париж на 20 и няколко, аз съм бил на 5. Семейството е неизбежен фактор в това, което правиш в артистичен и житейски аспект.
Сега как сте с нотите?...
- Зле съм и сега (Смее се – бел. а.). На това музикантите му казват слухар. Има два лагера. Едните твърдят, че знаейки нотите, ти си поставяш ограничения и определени калъпи. Според други, ако знаеш нотите, това ти дава свобода да правиш всичко, което поискаш. И двете могат да бъдат верни в различни ситуации. Аз съм чувствал това ограничение от липсата на музикална теория множество пъти, но пък някои неща наистина, като не ги мислиш като като човек минал през тази система, успяваш да създадеш нещо малко по-различно...
Музиката била ли е бит в семейството Ви – нещо, което сте приемали като даденост, или е била издигана в култ, изграждана е някаква дистанция на уважение и страхопочитание...
- Когато бях дете, брат ми вече се беше изнесъл от вкъщи. Това, което виждах и слушах, бе само класическа музика. По принцип, класическите музиканти като цяло са доста стриктни. Изградили се в тази посока, тя сякаш не допускат друг вид музика или изкуства.
Баща ми, прибирайки се вкъщи, непрекъснато слушаше симфонии и произведения, които трябва да изпълни на концерти. Когато сме ходили на море, по цяло лято композира. Но всичко това не се е обсъждало. Това беше атмосферата. Приемал съм я като даденост, това е средата, в която съм израснал.
Вие сте артист, при който цветовете и звуците се срещат с кристална чистота. Може ли да се „чуе“ цвета и да се „види“ музиката?
- Да. Абсолютно може да се чуе цвета, да се чуе формата и да се види музиката. Ако се замислим, ще си дадем сметка, че това е заложено в природата. Много животни се ориентират чрез звук. Има научни доказателства. Емоционално също вярвам в това.
С моите музикални скулптури, по някакъв начин, аз по-скоро работя с формата и със звука, цветът е по-второстепенно нещо в моята ситуация. Но конкретно за формата и за звука се доказва чрез моите работи, че тази форма звучи по този начин, и има неразделна връзка между двете неща.
Ако музиката, създадена от Вас беше сцена, каква история би се разиграла на нея?
- (Замисля се – бел. а.) Не се опитвам да вкарам наратив в музиката, която правя. При музикалните скулптури винаги е свързано с импровизация, която някак си те подвежда и звукът започва да пулсира в теб, започваш да разбираш и да усещаш. Не си представяш история. За мен музиката не е история, а моментно усещане. Не целя това дори и в китарната музика, която правя. Но в някои песни има текстове, в които се дефинира някаква история... В „Каке?“, например, всички сме композитори, макар че ние не пишем реално музиката, а измисляме темите, записваме ги и ги споделяме.
Как си почива човек от изкуството? Отново с изкуство ли?
- Когато съм в София, животът ми е свързан с конкретни проекти. Но когато отидох на море и си взех материали, по които да работя, всъщност се чувствах свободен. И в тази свобода направих много рисунки, направих музика без ангажираност и ми беше като почивка.
След толкова посоки, има ли такава, в която никога не бихте тръгнал?
- Трудно е да се каже...
Любознателен съм, много неща са ми интересни и това е голямо предимство, но и тежест. Понеже времето е едно, а нещата са много. Има неща, които не искам да правя, но ми е трудно да ги изредя...
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Не мога отговоря на този въпрос. Затруднен съм.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича да живее.
Мартиан Табаков е роден на 7 март 1992 г. в София, където завършва специалността „Художествена обработка на метал“ в Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ и „Скулптура“ при проф. Емил Попов в Националната художествена академия. Специализира в Кралската художествена академия, Антверпен, Белгия. Работи в сферите на скулптурата, рисунката, инсталацията, звуковия обект и пресечните точки между тях. Участва в театрални проекти. Занимава се с музика. Участвал е в множество съвместни и самостоятелни изложби и проекти в България, Австрия, Франция, Турция, Сърбия, Белгия, Чехия, Словакия... От 2018 г. работи с други артисти в студио Belka, където се организират изложби, базари и концерти. Част е от експерименталната група „Каке?“.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
