Когато шапката е „погълнала“ слон. Или човек, или една цяла любов. Шапкарят е Малкият принц – мъничко пораснал, но без да му тежи. Той е Влади Михайлов – в една история за шапки и хапки любов, изрезки живот и кръпки мечти...
Според Нея той, шапкарят, е и музикант, и композитор, и продавач, и психолог, а сигурно и водопроводчик... На една привидно празна сцена се водят едни привидно празни приказки за... шапки. Един привидно несериозен мъж съвсем сериозно и непривидно очаква една специална жена... В цялата тази схема от „привидности“ той е всичко за себе си, а тя е всичко за него. Тя е красива, той е чаровен, те са двойка – предопределена, натурализирана, споена, раздвоена в единението си и неизбежна в любовта си.
„Аз и ти, преди ние“ е съвременно story, като тези в Инстаграм, красиво, но много по-дълго и романтично, и създадено от две сърца, изтощени от маратона на собственото си (съвместно) живеене (и чатене). Преродени чрез търсенето и намирането – на единия в другия, на болката, на усмивката, на миналото и настоящето, на правилната шапка...
Дотук представлението в арт център „Сити марк“ може и да звучи като театрален чиклит, но това също е привидно. Първо, защото авторът е мъж – Светльо Томов – психолог, сценарист и съпруг на вдъхновяващата с енергията си актриса и драматург Здрава Каменова. Второ, защото той е създал не просто поредната пиеса за двойки и семейни начала, а цял един код за разчитане на взаимоотношения, за път към свободата отвъд клишето, но и за клишетата в нас – когато ти трансформираме в уникалности.
Погледът на Томов към мъжа и жената в тази пиеса е свежарски, ненатрапчив и ироничен. И поднесен с динамика, която те държи в идеалната среда – на осъзнаване и размишления, сред които не се давиш, а придобиваш усещането, че започваш да плуваш.
„Аз и ти, преди ние“ продължава само един астрономически, човешки, истински и смислен час. Този необикновен час е дебют в театъра за режисьора Димитрис Георгиев. Дебют е и за Влади Михайлов – на сцена, на която му се налага не само да пее. За Йоанна Темелкова пък е завръщане в храма на Мелпомена след 3-годишна пауза. Тази тройна „заплаха“ се оказва кадем за представлението.
За Влади Михайлов това е поредната перфектно изпълнена задача – заради таланта и лекотата, които постига. Йоанна Темелкова „звучи“ и „стои“ на сцената по-уверена отвсякога, поглъщайки с цялото си същество уюта на зрителната зала. Очевидно е, че при тези резултати, постигнати от играта на двама актьори, светлини, сенки и абсолютно „бездекорие“, доминираща заслуга има и режисьорът Димитрис Георгиев.
Преди няколко години, роденият през 1994-а Димитрис, стана най-младият режисьор в най-голямата българска продуцентска кино компания, автор е на десетина късометражни филми, музикални клипове и на книга.
Първият му допир с театъра е умел опит за излизане от рамките – и заради оригиналния подход към пространството, и въвличането на публиката в сюжета, без това да й създава дискомфорт. И заради безпощадната откровеност и чистота, която постига от работата с актьорите. Част от това постижение е моментът, в който Влади Михайлов запява, и с това се поставя кулминационна точка на този постоянно преобръщащ се от собствените си камъчета диалог.
В „Аз и ти, преди ние“ има много каламбури с шапки, но по-ценни остават изреченията, които с болезнена острота докосват всяка (не)вярваща в себе си половинка. Защото, както казва героинята на Йоанна Темелкова, „не можем да бъдем пълноценни заедно, ако по отделно не сме цели“...
