Максимално близо до оригинала – защото авторът е Бог, а Хамлет не може да бъде жена. Това е негово кредо като диригент. Като музикант и човек, той е стъпил още по-здраво на земята, работи по правилата и усвоява кодовете на обществото. Той е един от най-успешните съвременни артисти в света на класическото изкуство.
Василий Петренко гостува на Софийската филхармония за концерт с музиката от „Лешникотрошачката“ на Чайковски. Това представяне беше изпратено на крака и с продължителни многоминутни аплодисменти от публиката, изпълнила до краен предел зала „България“ дни преди Коледа.
Неговата изява на пулта бе красива по особен начин. Ведно с умението да владее оркестъра – с всяко едно свое движение, и ръцете – сякаш „рисуващи“ музиката с нечовешка лекота, енергия и вибрации, доловими от всеки свирещ, слушащ или просто присъстващ...
В предверието на празника, Петренко поднесе своето чудо – плод от насладата да бъдеш диригент, който преживява това като най-добрата част от своя живот. Като пътешествие от точка А до точка Б, което те променя завинаги, но не защото е станала революция, а защото те е осмислило еволюционно...
Василий Петренко – за културата и образованието като дългосрочна инвестиция, за книгите и партитурите, за работата със симфоничния оркестър – като кола и като камион, за (р)еволюцията в един оркестър, за джогинга и мозъчните тренировки, и за най-добрата част от живота. И още: Болката му за Русия еднаква ли е през годините. Възприема ли се за естествен англичанин. Защо диригентите са най-гъвкавите музиканти по отношение на социалните контакти и асоциален тип би ли могъл да дирижира и да менажира оркестър. Какво трябва да пише след името Василий Петренко, освен диригент...
Как започна денят Ви в България?
- Сутринта с репетиция, а след това – с разглеждане на забележителностите. Бях в църквата „Александър Невски“, обиколих наоколо, видях паметника на Васил Левски и след това просто се разхождах из малките улички на София.
Но, освен репетициите, имам много друга музика за учене, трябва да отговарям на имейли и да организирам бъдещи ангажименти. Следващата седмица съм в Севиля за един много интересен проект с Barenboim-Said Akademie – млади музиканти от Израел и Палестина ще свирят заедно. Това също трябва да се организира...
Продължавате ли да правите джогинг всяка сутрин. Казвате, че този спорт освежава ума. Какво обаче може да размъти ума Ви?
- Продължавам с джогинга, но не и сутрин след репетиция. Освен това, последните няколко седмици бяха много интензивни за мен. Бях в Хонконг, а след това дойдох в София. Общо взето, работя нон-стоп през последните няколко месеца. Но все още правя упражнения сутрин, а следобед бягам. Този спорт в умерени количества, наистина освежава ума. Мисля, че спортът, освен ако не се занимаваш професионално, се отразява много добре на тялото. При професионалните спортисти носи доста поражения...
Иначе, по време на репетиции се изразходва много от мозъчната енергия, защото трябва да анализираш всичко. Трябва да намираш начин как да обясниш нещата. Трябва да планираш времето си, защото имаш не повече от четири часа на ден. Отделно от това, трябва да се учи нова музика, което също изчерпва доста умствената енергия. Но да кажем, че аз поне се опитвам да живея здравословно…
Сто и двадесет концерта на година ли е диригентският Ви рекорд?
- Вероятно, но не съм си водил статистика през последните години. Направих го само веднъж, по време на пандемията. Защото след първоначалната стагнация на концертния живот, имаше едно възраждане и прераждане. Толкова много хора се връщат в залите, в повечето страни, и публиката е дори повече, отколкото преди ковид.
Аз работя с Кралския филхармоничен оркестър и мога да кажа, че имаме много повече турнета. Случва се да свирим десет поредни дни или повече. Предстои ни гастрол в Америка през януари, където имаме 17 или 18 концерта подред. Така че – концерти да искаш, но аз не се оплаквам. Все още се наслаждавам. Това е най-добрата част от живота.
Споменахте ковид. Необратими ли са белезите, които ковид нанесе на музикантите, на музиката и на хората като цяло?
- Трудно е да се каже... Тогава, през първата седмица, когато всичко започна, не знаехме докъде ще ни доведе. След това, когато приключи, не знаехме какъв ще бъде процесът на възстановяване и как ще завърши. Е, завърши с други световни бедствия. Сега имаме два много тежки конфликта близо до Европа и един много размирен и неспокоен свят.
За съжаление, особено европейските правителства харчат все повече и повече пари за оръжия и боеприпаси, и все по-малко за култура, което не се смята за грешно.
По времето на Чърчил, когато започва войната с германците, той получава бюджет, в който културата е почти нулев процент. Когато пита министъра на финансите защо, отговорът е, че има война и има нужда от пари за армията. Тогава Чърчил казва, че, ако няма култура, няма какво да се защитава. След това бюджетът е преразпределен. Мисля, че културата, в крайна сметка, ще спаси света и ще „завърже“ шевовете.
След ковид светът стана по-виртуален. Чувам, че в много оркестри хората са станали по-внимателни един към друг и се изслушват, защото преди това са били принудени да го правят на разстояние от три до пет метра. Също така, на много места нищо не се приема за даденост. Защото ние си мислим, че живеем този живот през последните 20 години по един начин и нищо не може да го промени. Но ковид показа, че драстичните промени са напълно възможни. Сега всеки знае, че трябва да се бори за мястото си и за своята значимост.
Няма да се уморя да повтарям, че културата е дългосрочна инвестиция. В културата трябва да се инвестира непрекъснато поне 20 години, за да се появи едно ново поколение. И това ново поколение ще бъде по-добре образовано, ще има по-добро качество на живот. Ще има много по-малко напрежение. Ще бъдем по-единни. Ще има много по-добра продуктивност... Но изборите са на всеки четири години.... И ето защо, за съжаление, има много малко места в света, където съществува такава визия за дългосрочен план.
Ето, например, в Обединеното кралство са изчислили, че всеки паунд, похарчен за култура, носи приходи от шест паунда, така че възвръщаемостта е едно към шест.
Значи Вие сте един щастлив артист, който живее във Великобритания...
- Знаете ли, всички ние сме много щастливи да чуем това. Но за повечето хора, които вземат решения, културата не е нещо, което може да се пипне. Културата е нещо, което чувстваш. Не е диван. Не е табуретка. Не е iPhone. А хората и обществото днес живеят по много материалистичен начин. Те искат нещо, което може да се види, да се пипне, и което може да се разбере. За да се получи това с културата, трябва много образование...
Мисля, че по-голямата част от света има нужда от образование. Вероятно, една от най-прогресивните страни в света – като Съединените щати, се нуждае от повече и равноправно образование, какъвто не е случаят там. Един от основните проблеми на Европа днес е как да образова всички емигранти по правилата на мястото, откъдето са дошли. Как Германия ще образова всички хора, дошли в страната, по начина, по който го е правила досега, и както е смятала, че трябва да бъде?... Това е голямо предизвикателство, което според мен зависи от това как ще се реши интеграцията на всички емигранти. Това е бъдещето на Европа.
В София сте за концертно изпълнение на „Лешникотрошачката“. Оперното дирижиране липсва ли Ви – с него започва кариерата Ви...
- Правя и опери. Преди около месец дирижирах „Лешникотрошачката“ и „Йоланта“ в Royal Albert Hall, а през лятото – „Борис Годунов“ в Bayerische Staatsoper. Предстои ми Вагнер през пролетта, а след това и друга постановка на „Борис Годунов“ в Амстердам, в напълно поставен оперен спектакъл. Да, наистина, аз започнах така и доста често ме питат кое е различното. И това е нещо много интересно, което бих искал да обясня.
Разликата е като да караш кола или да караш камион. Когато си със симфоничен оркестър, управляваш колата и след това може да настроиш тази кола по-бързо и също така може да маневрирате много по-лесно. Когато управляваш камион, трябва да разчиташ на цялата инверсия и маневреност. Но, от друга страна, в камиона можете да носите много повече неща.
През 2007 година подписвате манифест за популяризиране на класическата музика. Днес има ли нужда от това?
- Мисля, че, по-скоро, има нужда от това, за което говорихме преди малко – образование за култура, и не само за музиката, а за всички видове културно класическо изкуство. Повече образование дава по-добро качество на живот в едно общество. И това е нещо, което бих насърчавал винаги. И всеки може да участва в това, като се започне в семейството. Според мен, основата трябва да бъде положена индивидуално. Усилието трябва да започне от най-малката клетка на обществото – като семейството. И това усилие трябва да бъде припознато от управляващите като политика.
Болката Ви за Русия една и съща ли е през годините?
- Знаете, че човек винаги ще изпитва носталгия към мястото, където е роден, независимо какво се е случило там. Защото там е минало детството му. С това обикновено са свързани най-хубавите спомени от живота...
Разбира се, че Съветският съюз имаше трагични периоди в историята си, много проблемни политики и тежко минало, но, що се отнася до културата, вниманието към нея винаги е било огромно. За комунистите тя е била като инструмент да се успокои обществото. Общество, което, вероятно, доста често не е било щастливо – заради репресиите и диктатурата. Но на хората винаги се даваше възможно най-много култура – в лицето на съветските музиканти, съветските танцьори, съветските актьори, съветските филми. И това е било много успешно и в световен мащаб.
По някакъв начин, беше направен опит това да се пресъздаде и в съвременна Русия. За съжаление, виждам, че сега, по отношение на културата трябва да си лоялен, а не непременно талантлив, и това според мен е грешно. Мисля, че, на първо място, трябва да е талантът. А лоялността е много странно нещо... Трябва да можеш да изразиш несъгласието си с настоящата политика, без да бъдеш преследван за това...
Възприемате ли се за естествен англичанин, както пише за Вас британският Telegraph?
- Аз приех много от британската култура. Знаете ли, чувствам се добре във Великобритания... Не съм съгласен с много политики, които Великобритания провежда... Нещата не са идеални. Но обществото там е по-справедливо. И затова на мен ми е добре да живея там толкова години – защото знам правилата и усвоявам кодовете на обществото. Макар че прекарах много години в Ливърпул, а сега живея в Лондон, където е доста по-различно.
Казвате, че диригентите са най-гъвкавите музиканти, по отношение на социалните контакти? Асоциален тип би ли могъл да дирижира и да менажира оркестър?
- В днешно време, това е много труден въпрос. Мисля, че, ако говорим за 20-и век, преди 50 или, може би, 40 години, има примери като Карлос Клайбер, който беше, по-скоро, енигма. Той почти не даваше интервюта, беше много затворен човек, интровертен. Някои други също успяваха да запазят дистанция...
Сега интервютата и социалните медии са голяма част от живота. Не само, защото, ако кажете нещо в Антарктида, то веднага ще се разбере в Африка. И това е от голямо значение...
Също така, навремето хората имаха традиция всеки петък да ходят на концерти. Години наред го правеха нашите баби, после нашите майки, а после и ние. Сега тези решения се взимат на момента. Никой не планира с месеци или седмици напред, животът като цяло не се планира, а се прави на много по-кратки периоди от време. Ние всички живеем с тези съкратени срокове.
Като част от цялата тази картина, все по-често публиката резервира билети в последния ден, преди концерта, или два дни по-рано. Затова всички интервюта и реклами, които се правят, вероятно са едно от най-важните неща за привличане на публика.
Ето защо, в днешно време артистите трябва да правят и това. То е част от работата. И, също така, съжалявам, че ще трябва да го кажа, но разговаряйки с политиците, днес трябва да им се обяснява повече, отколкото е било преди 50 години.
Когато сте гост диригент на непознат оркестър, за кратко време, опитвате ли се да променяте музикантите, или просто си вършите работата?
- Никога не съм правил разлика. Разликата е, че като гост диригент, който работи само една седмица, виждаш докъде може достигнеш с истината. Когато работиш с някого постоянно, вие можете да започнете от А към Б, и в идеалния случай, следващия път продължавате от Б към В, като непрекъснато подобрявате работата.
Така че аз винаги се опитвам да дам колкото мога повече от себе си и да се доближа до възможно най-добрата интерпретация. И това се случва тук и сега, с най-доброто, което оркестърът може да даде.
Не се опитвате да правите революция в оркестъра...
- Не, по принцип не правя това. Аз не съм привърженик на революцията, а на еволюцията.
В този ред на мисли, как минаха няколкото дни със Софийската филхармония?
- Всички бяха много отзивчиви. Разбира се, ние репетирахме едно от най-известните произведения в репертоара на всеки оркестър. Оказа се, че въпреки това, има няколко души, които никога не са го свирили. Очарователно е да станеш съпричастен на изненадата на един музикант и след това да насочиш тази емоция по един много положителен начин.
Четенето на нова партитура по-интересно ли е от това да четеш книга?
- Трудно е да се каже. Ако попитате писател или актьор, той ще каже, че четенето на книга е по-интересно. Всичко е въпрос на професия. В моя живот 90 процента от четенето е посветено на партитури и десет процента – на книги. Така че, когато отворя един текст, се чувствам различно, защото това не е професионалният ми живот. Чета книги през свободното си време, а нотите са част от моето работно време, и все още го обичам, но това е много различно...
Интересно е да направим едно сравнение как се „чете“ музиката. Аз я чувам в себе си, четейки партитурата, чувам почти моментално всичко, което се случва там. Все едно четеш книгата само за себе си, а не за някой друг. Чуваш гласовете на героите, виждаш ги според описанието на автора. И това води до следващата и много важна за мен тема.
За мен авторът или композиторът е Бог. Аз просто чета неговата книга и не мога да разбера диригенти, които подменят езика на автора. Това е все едно да четете Шекспир и след това да покажете Хамлет като жена. Ако искате да го направите, трябва да напишете своя собствена книга...
Какво трябва има след името Василий Петренко, освен диригент?
- Не зная... Не бих казал, че съм просто диригент, а музикант. Така че това е – диригент и музикант.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- (Отговоря, без да се замисля – бел. а.) Аз съм човек, който обича музиката. Това е много лесен отговор (Смее се – бел. а.).
