Искаш да се разплачеш, или да се разсмееш. Или да крещиш истерично. Или да почувстваш пеперудите – в небето, в стомаха, в музея... Или ти самият да се почувстваш като пеперуда – красив и нетраен. Или да усетиш собствената си тежест без кантара на времето... За всяко едно от тези състояния е нужен поглед към само една от нейните фотографии. Кристина де Мидел представя в София изложбата „По ръба на реалността“, по покана на „ФотоФабрика“.
Тя може да бъде наречена велик манипулатор – заради изборите, които прави и улавя с камерата. Заради наситеността, с която съпреживява този избор. Заради способността й все още да умее да се разкайва и да знае какво точно означава „да продължиш напред“. Отвъд безмилостното разминаване на това, което виждаш, това, което показваш, и най-накрая – това, за което се бориш като послание...
Кристина де Мидел е президент на основания през 1947 година световноизвестен фотографски колектив Magnum. „И това си е чист бизнес, а в бизнеса няма мисии“, отсича тя. Макар сама да опровергава думите си, изброявайки части от корпоративната стратегия, които звучат дори като повече от мисия... Тотава разбираш защо фотографията и истината не са свързани, къде остава реалността и нейната непривидно отворена за манипулации същност.
Кристина де Мидел – за мисията на Magnum през годините, за несъответствието между фотография и текст, и за кадъра, който съжалява, че е направила. И още: Проблем ли е, когато фотографията се разминава с истината. Защо напуска журналистиката. Как се манипулира реалността. Сарказмът играе ли лоша шега на един фотограф. Кой е по-капризен за снимане – човекът или природата...
Проблем ли е, когато фотографията се разминава с истината?
- Не мисля, че е проблем. Това са стандарти... Фотографията и истината не са свързани. Свързани са фотографията и реалността. Това са две различни неща. Реалността е това, което е пред очите ни, нещо, което можем да докоснем, или да помиришем. Това е реалността. А фотографията е добра в това, че може да „запечата“ тази действителност.
Истината е философски проблем и философска концепция, и до този момент нито философията, нито науката, като цяло, е дала отговор на въпроса какво е истината. Така че – да, фотографията е инструмент, която улавя реалността, но не улавя истината.
А каква представлява истината от Вашата гледна точка – на фотограф и журналист?
- Мисля, че фотографите и журналистите, в крайна сметка, изразяват своето мнение – аргументирано и изчерпателно. Добрият журналист винаги представя поне две мнения, така че да бъде разбран от аудиторията, която сама стига до истината.
Как се манипулира реалността?
- Това е неизбежно. Самото правене на снимка е манипулация. Просто, защото ние избираме една малка част от всичко, което виждаме. И този избор се случва в много конкретен момент, а ние „замразяваме“ този момент. Така че останалата част от реалността е игнорирана, което вече е манипулация. Това, обаче, e безобидно... След това има толкова много възможности – може да промениш текста под снимката, може да промениш датата... Разбира се, може да използваш всички инструменти, с които днес разполагаме, включително изкуствения интелект – за да заблудиш хората.
Нещата са точно както при писането. То може да промени и реалността, и нещата – както едно изображение може да направи това.
Говорим за реалност, истина, манипулация... Променя ли се мисията на Magnum през годините, и особено през последните седем години?
- През последните седем години. Защо?
Откакто Вие сте там...
- (Смее се глас – бел. а.) Magnum не е институция, нито фондация, а агенция, което си е чист бизнес, а в бизнеса няма мисии. Просто, трябва да оцеляваш и да бъдеш актуален.
Важното за Magnum е, че е кооперация, която подкрепя и защитава независимостта на своите членове, както и тяхната гледна точка – от манипулация, от цензура, от злоупотреба със съдържанието и така нататък, и така нататък. Вярно е, че Magnum, поради своя произход, винаги е бил свързван с най-доброто от документалното кино, но индустрията се променя.
Ако основателите на Magnum трябваше да започнат своя бизнес сега, не биха правили изображенията, с които са започнали навремето. Така че, с промяната на индустрията, се променя и мисията на Magnum – да остане актуална и да е една добра агенция за своите основатели и собственици. Но, като цяло, ние просто отговаряме на търсенето, и това определя нашите граници.
Например, по отношение на изкуствения интелект и по отношение на манипулацията – ние не сме против това. Въпреки че не го използваме. Не сме против, но, ако някой фотограф реши да манипулира изображенията си, просто трябва да го каже.
Нещата, за които говорите, звучат като мисия. Но аз съм много впечатлен от това, когато казахте в началото – че бизнесът изключва мисии...
- Това е бранд. Обикновено, не се интересуваме каква е мисията на една фабрика за сокове, освен че продава тези сокове. Magnum има известна тежест в историята на фотографията, без да е институция, музей или държавна организация. Това е частен бизнес. Разбира се, имаме мисии, които са си наши, вътрешни. Но това не са мисии като тези на Обединените нации... Това имам предвид...
Казвате за себе си, че сте саркастичен човек. Сарказмът играе ли лоша шега на един фотограф?
- Живеем във времена на мрачно чувство за хумор. Погледнете политиците, погледнете състоянието на нещата... С всичките тези безумни визии за бъдещето. Най-богатият човек на планетата управлява света капризно, както в някои от първите версии на филма за Супермен...
Що се отнася до фотографията, едно от нещата, които могат да се възприемат като забавни, е как фотографията винаги е била много свързана с технологиите и с напредъка на технологиите. Фотографията все пак се ражда от съвършенството на науката и технологиите, а този напредък в технологиите се обръща срещу това, което повечето хора вярват, че е фотографията – заради изкуствения интелект.
Като говорим за фотографите и тяхната работа, кой според Вас е по-претенциозен и по-капризен за снимане – човекът или природата?
- Не бих казала, че природата е капризна. Това би означавало, че има нещо –агенция или личност, която взема решения. Природата е такава, каквато е. И ние сме единствените, които тълкуват и осмислят нещата, които се случват. Така че, по отношение на капризите, хората са много по-напред от природата...
А защо сме такива? Предполагам, защото сме по-глупави. Не знам... Капризни сме, защото сме амбициозни и искаме да контролираме всичко. И тъй като не можем да контролираме всичко, не можем да контролираме природата, имаме тази илюзия за сила, която води до пристрастяване.
Едно схващане гласи, че няма бивши журналисти. Като такава, дразни ли Ви несъответствието между фотография и текст?
- Да, това беше много разочароващо, особено, когато работех във вестник – не поради несъответствието между фотографията и текста, а защото понякога се наслагват. Например, имаме снимка на куче в парк, защото новината е, че кучетата са в парковете.
За мен е по-интересно, когато текстът и изображението работят заедно, за да създадат нещо по-голямо от това, което изразяват сами по себе си. Така, едното, което знаем, че не дава цялата информация, се допълва от другото. Във вестника, през повечето време, имаше буквална еквивалентност между това, което показва изображението, и това, което казва текстът. За мен това е много разочароващо, и е загуба на ресурс. Срамно е...
Има ли кадър, направен от Вас, за чието съществуване съжалявате. Кадър, който е променил нещата, но не към добро...
- Да, има... Това е от времето ми във вестника. Направих снимка на едно момиче, което току-що бе претърпяло пътен инцидент. Беше съвсем лека катастрофа, без никакви жертви. Снимката обаче изглеждаше като кадър от Бейрут. Момичето идваше към мен и сякаш молеше да не я снимам. Инцидентът беше на заден план. Композицията изглеждаше като военна зона и нямаше нищо общо с това, което се е случило в действителност.
Но аз направих този кадър и го изпратих на вестника. И, за моя изненада, тази снимка, на другия ден, беше на първа страница. И това ме накара да се почувствам много зле, защото момичето ме молеше да не я снимам. И мисля, че за мен това, в много личен план, беше една от причините, поради които реших да се откажа от журналистиката и да продължа напред...
Вярвате ли в снимката върху хартия и защо?
- За мен няма значение. Аз харесвам изображението и понякога обичам да притежавам тези изображения, и да ги разглеждам по-често. Затова си купувам принтове или получавам като подаръци от мои колеги фотографи, и тези снимки са по стените на моя дом.
Изображенията са тези, които ме вдъхновяват. Но не защото са отпечатани или не са отпечатани, или защото имат стойност на пазара, а защото това, което показват, е вдъхновяващо, и искам да го виждам. За мен изображението не е нещо, свързано с материалния свят, а по-скоро – с посланието, което носи.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- Аз съм човек, който обича много неща. Но най-глупавият отговор е, че наистина много обичам котки. Имам три...
Как се казват?
- (На лицето й се появява една още по-голяма усмивка – бел. а.) Пути, Сопа и Мика (Смее се – бел. а.).
