За себе си казва, че е човек, загубен във Вселената, който обаче знае своето точно място в изкуството. Твърди, че е важно да имаш смелостта да напускаш места, с които си свикнал, и където живееш – за да търсиш нови хоризонти. Клаудия Кастелучи казва още, че приема времето и пространството като размери...
И във всяка от думите й има толкова много естественост, смразяващо приземяване и една почти задъхваща се болезненост, която отеква, без да ранява. Защото смисълът на съществуването е повече от думи, то е като танц – мисъл без думи. Състояние, до което си стигнал, когато си осъзнал, че имаш нужда само от своите вътрешни мисли и от физическо движение.
„Почти винаги, когато говорим за мисли, ги свързваме с думите, които изразяват, а всъщност колко мисли имаме, които не могат да бъдат изказани с думи... Има много такива мисли. И за мен това е задачата на танца“, споделя Клаудия Кастелучи.
Нейният свят – притворен в сенките на личния олтар, който всеки от нас има – е безпрецедентен пример за тишина, провокирана от крясъци на мълчание. За безмилостна връзка с онази част от божественото, която можеш да усетиш, да докоснеш със сетивата, да преживееш, да се развълнуваш и да помниш...
Клаудия Кастелучи – за времето и пространството като размери, за личната интерпретация, за съветите, които получава от брат си, и за съветите, които дава на брат си Ромео Кастелучи, и кога хореографията става безпомощна като изкуство и начин на изразяване. И още: Защо танцът трябва да бъде видян в крехкостта на неговата преходност. Защо трябва да има съвпадение между това, което гледаш, и това, което усещаш. Как едно произведение може да бъде много семпло и пак да е комплексно. Защо все по-често гледаме гледаме изкуство с ефекта на Павлов. Защо не е добре това, че артистите се превръщат в пророци...
Клаудия Кастелучи превръща „Топлоцентрала“ в древен Рим, гласи рекламата на спектакъла At The Beginning Of The City Of Rome. Има ли уловка в това послание/покана?
- Животът в цяла Европа все още е структуриран около римската юрисдикция. Затова във всички европейски университети се преподава римското право. Заглавието на моя спектакъл означава „В началото на град Рим“.
Добре е да видим какво се е случило на нашия континент в исторически план. В един момент се е зародила необходимостта да се намери система, с която да се управляват масите. Преди това обществото е било разделено на малки групи, кланове и селища. Но със създаването на град Рим възниква съвсем нова нужда – да се управляват хората, които вече са маса. А в съвременното човечество почти целият свят живее в такъв тип градове. София също е голям град, столица. Има много жители. Условията също са такива, че хората живеят като една маса.
Най-важното нещо, което трябва да кажем за нашия спектакъл, е, че в София сме донесли танц, а не история. Танцът, за разлика от една театрална постановка, не разказва история и не започва от а – до я. Танцът показва поредица от чувства, които са изразени чрез тялото с движение, и са в пространството...
Танцът е по-тясно свързан с музиката, отколкото с литературата. Казвам всичко това, за да подчертая, че заглавието на спектакъла се роди след като първо създадохме танца...
Човек започва да губи представата за мярка още от древни времена. Това ли е един от големите бичове за хората днес?
- Това са въпроси, които засягат морала. Колкото и това да ме засяга лично, много държа, и през цялото време се опитвам, да не смесвам двете теми. Това, което пряко ме засяга, е създаването на танца и моралът сам по себе си.
Но не искам да не отговоря на този въпрос... Това, което бих могла да кажа, е, че танцът предизвиква такива въпроси и мисли, но не дава отговори. Моралността на един танцов спектакъл засяга това да направиш един хубав танц, а не да повдигаш дискусии. Танцът не говори. Това е мисъл, която не се изразява с думи. Предизвиква размишление у хората, които гледат, но без думи. Ние, танцьорите, трябва да можем да предизвикваме тези размисли и мисли, а не да ги декларираме.
Кога хореографията става безпомощна като изкуство и начин на изразяване?
- Когато стане само външна форма. Хубавият танц, който изразява вътрешни настроения, съумява да променя... Промени усещането ти за време, и това се случва отвътре навън.
Всеки танцьор задвижва време, което е различно от това, което тече по часовника, различно от ежедневното време... Когато танцът успее да наложи това време, различно от ежедневното, тогава е отговорил на неговата същност. Тоест, неговата задача е да бъде изкуство.
Ако танцът е само една външна форма, и се надява да има успех само чрез имитация на външни модели, можем да кажем, че оставя на времето да бъде намерен. И тогава вече нищо не ти остава в паметта. Ето това е едно доказателство като отговор на Вашия въпрос, че танцът няма никакъв смисъл и не си е свършил работата.
И тук става въпрос за автентичен спомен, а не за спомен, който можеш да възпроизведеш с устройство. Танцът е нещо много крехко. Защото, един път, след като си го видял, нищо не остава след него, повече не съществува.
Но, ако танцът е бил важен, той остава в паметта на зрителя. Без да е необходимо да го гледа отново, да кажем – на видео.
В днешно време изключително много се използва възможността да повтаряш и да виждаш нещо отново и отново. По този начин си създаваш илюзията, че можеш да си освежиш паметта. Но това е просто един начин да използваш паметта, да я консумираш, но не и да я поддържаш жива.
Танцът трябва да бъде видян в крехкостта на неговата преходност. Защото не оставя никаква следа, освен в паметта...
В едно интервю казвате: „Не искам актьори, които са минали през калъпа на академиците“. Какъв беше поводът за тези думи и при какви обстоятелства се придържате към подобно условие?
- Танцът, който стриктно ме интересува, е този, който е свързан с музиката. Това, повърхностно погледнато, сякаш е свързано с едно древно разбиране за танца. Защото в съвременния свят съществува и нещо друго, което се нарича театрален танц. Нещо, което може да бъде категорично самостоятелно от музиката и по никакъв начин да не е свързано с нея.
Аз предпочитам да усещам времето и пространството като размери. Затова за мен е много важно ритъмът на танца да отговаря на ритъма на музиката. Защото тук говорим за това да обработваш времето като понятие, да го оформяш в ръцете си. И аз дълго време проучвам този феномен – да обработваш времето като физическо понятие.
Заедно с група от мои съмишленици, създадохме и школа по темата. Прецених, че бих могла да предложа тази концепция за танц на хора, които са се занимавали с класически танци. Включително съм работила с балетистите от „Ла скала“. И мога да кажа, че много добре работихме с тях. И беше лесно, и приятно, защото класическите балетисти и балерини са свикнали да работят изключително тясно свързано с музиката. Така че, на практика, балетната трупа на „Ла скала“ бяха отлични танцьори, а някои от тях – по-добри от тези, които са в нашата балетна школа.
Но има нещо, което не се връзваше там... И това е личната интерпретация.
Много е важна тази лична интерпретация, която при танцьорите е много дълбока. Защото, когато ти успееш да усетиш движението вътре в себе си и да го интерпретираш, това се предава в един друг танц. Не е нещо, което си научил. Докато работата ми с тях беше свързана с едно външно изпълнение на движенията. Виждах как те са перфектни в това да възпроизвеждат форми на танца , които им се казва да бъдат направени. Докато за мен изключително важно в хореографията е да имаш интерпретация – да вземеш решение в конкретния момент, за конкретната ситуация. Това не може да е рутинна работа...
Кога един театър става неприемлив или дори неприличен за Вас като хореограф и драматург?
- Тъй като не работя с готови драматургични постановки, при мен, на първо място, е музиката, затова трябва да бъда вдъхновена от нея.
Танцът има връзка с думите, с литературата, с текста, с драматургията, но тази връзка не е директна. В историята на танца има много такива теми, които са станали почти пантомимни. Така че, на мен лично, не ми се е случвало да правя театър, който не искам да правя.
Често има спектакли, които за мен са неприемливи – когато са наложени, когато са много директни, много преки...
Разчитам, че всяко произведение на изкуството трябва да бъде гледано в неговата комплексност – за да може да има съвпадение между това, което се гледа, и това, което се усеща.
Комплексността на една произведение не означава множество, не означава голяма сцена, не означава много предмети. Може да бъде много семпло и пак да е комплексно. Защото това показва една позиция, която не е обяснена до последната точка. Това е изкуство и ти трябва да го усетиш.
Ако в едно представление или произведение на изкуството видя нещо, което разкрива част от мен – това е нещото, което ме вдъхновява. Ако едно произведение е само даденост или постулат, ти го гледаш с ефекта на Павлов. Тогава губя интерес.
Какво не понасяте в съвременната драматургия и какво Ви допада?
- Това, което най-общо и категорично не харесвам в съвременното изкуство, е, че през последните години превърнаха артистите в някакви пророци. Непрекъснато ги питат за всичко, за неща, които, по никакъв начин, не ги засягат. Не го разбирам това нещо... Струва ми се прекомерно това внимание, което се отделя на артистите като личности. Питат ги за техните политически убеждения. Изказват се за щяло и за нещяло, и неща, които, по никакъв начин, не засягат изкуството.
За мен артистът е артист. Той, дори в изказването на политическата си позиция, трябва да остане артист.
Давам си сметка, че отговорът ми не е точно на въпроса, който ми зададохте. Но това е моето мнение. Виждам тази тенденция в Европа през последните години и е доста неприятно...
Не ми харесват неща, които са брутални и просто копират на сцената модели от света около нас. Не харесвам произведения на изкуството, които имат цели за постигане, а когато постигнат тези цели, провокират нещо само в една посока. Не харесвам стремежа да се направиш на оригинален, без всъщност да правиш нищо оригинално. Преследва се просто една идея да бъдеш оригинален, без да постигаш общ ефект върху публиката. Защото за мен оригиналността има изключително голяма стойност. Но губя интерес в момента, в който някой човек полага усилия просто, за да ми покаже, че е оригинален, а няма никаква друга мотивация.
Когато полагаш усилия само в една посока, това е зависимост. Хората, които представят такова изкуство, не са свободни. Свободата в изкуството е тази, която даваш сам на себе си – за постигане на вътрешните ти цели. В противен случай, допускаш твоето усилие да бъде късогледо..
Кой е най-добрият братски съвет?
- Мама миа! (Смее се, после се замисля – бел. а.). Малко съм неподготвена. Защото аз съм човек, загубен във Вселената. Имам определено място и според мен, чрез изкуството, човек трябва да търси своето място... И да имаш куража, и смелостта да си сменяш навиците. Както и да имаш смелостта да напускаш места, с които си свикнал, където живееш – за да търсиш нови хоризонти...
А ако говорим за съвет от Вашия личен брат?
- Аааааа (Смее се – бел. а.). От него най-често получавам практични съвети, свързани, примерно с осветлението.
Кой е най-добрият съвет от сестрата към брата?
- Ами пак е същото. Моите съвети и помощ към брат ми също са практически. Брат ми се обръща към мен, когато има нужда от текстове за своите спектакли. Тогава се обръща към мен да му пиша диалозите и монолозите. И това е странно... Защото аз започанх да пиша драматургия, но в един момент усетих абсолютната вътрешна нужда да се обърна към танца, който е нямо изкуство. Думи няма. Имах нужда от моите вътрешни мисли, от физическо движение. Защото, по мое лично мнение, самият танц е мисъл без думи. Почти винаги, когато говорим за мисли, ги свързваме с думите, които изразяват, а всъщност колко мисли имаме, които не могат да бъдат изказани с думи... Има много такива мисли. И за мен това е задачата на танца.
Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича..“?
- (Замисля се – бел. а.) ...тази тишина... (Разговаряме в празната зала на „Топлоцентрала“ – бел. а.). Винаги малко се стъписвам пред такива въпроси, защото са доста интимни. Затова, като отговор, винаги идва мълчанието... (Пита как е silenzio на български и повтаря на български – бел. а.). Тишина...
