Когато искаш да бъдеш. Отвъд фамилията Истууд. И ехото на едно име. А изкуството е един от начините да останеш истински. Да бъдеш артист в епоха на шум. Да останеш незабележимо честен. Не Клинт. Кайл.
Опитвам се просто да правя музика, която обичам. Винаги има накъде да растеш. Надявам се хората да слушат музиката, а не фамилията. Благодарен съм, че мога да правя музика. Това казва Кайл Истууд и думите звучат като истина, до която се стига единствено, когато си наследил мит, но си пожелал да потърсиш собствен ритъм...
Кайл Истууд живее в едно от онези редки пространства, в които фамилията е едновременно наследство и сянка. В продължение на десетилетия, светът го гледа първо като „сина на Клинт Истууд“, преди да чуе как свири. А това вероятно е най-голямото изпитание за всеки артист – да бъде разпознат не по биографията си, а по собствения си ритъм. Може би, именно затова в музиката му има нещо дълбоко дисциплинирано, почти сдържано.
Той не е от артистите, които обясняват себе си. Не произвежда шум около идентичността си, не превръща публичния образ в жанр, който да кънти с присъствието си. В епоха, в която културата често възнаграждава агресивната видимост повече от вътрешната дълбочина, Кайл Истууд изглежда почти старомоден. Все още вярва, че работата трябва да говори вместо човека.
Разговорът с него разкрива личност, която мисли за джаза не като за музейна територия, а като за жив организъм. Музика, която оцелява единствено, ако продължава да се променя. В думите му няма носталгичен култ към „доброто старо време“, но няма и сляпо преклонение пред новото. Той говори за традицията с уважение, но и с ясно съзнание, че традицията не е паметник, а движение – в свят, който или идеализира миналото, или го изгаря с лекота.
Особено впечатление прави и отношението му към Америка – страна, която едновременно обича и гледа с тревога. В отговорите му няма патетика, няма лесен патриотизъм. Има умора, колебание, понякога дори смущение. Но има и нещо друго – вярата, че изкуството все още може да бъде пространство за човешка сложност в общество, което все повече изисква бързи морални позиции и ясни идентичности. Затова звучи толкова естествено именно, когато говори за непрекъснатото съмнение, за желанието да става по-добър, за това, че винаги има още какво да научи, че остава човек на процеса. На търсенето. На внимателното слушане.
Някъде там – между музиката и киното, и движението напред, започва истинската история на Кайл Истууд. Не като наследник. А като артист, който цял живот се опитва да намери собствен звук, отвъд екота на чуждото име.
Кайл Истууд (Kyle Eastwood), в разговор с Даниел Димитров, броене часове преди да излезе на сцената на фестивала SoFest, за да представи проекта Eastwood by Eastwood. Почит от син към баща, с филмови партитури, композирани, аранжирани и изпълнени с неговия квинтет.
Аз съм горе-долу оптимист, казвате в интервю през 2024 г. Какво означава това?
- Аз ли съм казал това? (Смее се – бел. а.) Да, предполагам, че е вярно. Със сигурност е по-добре от обратното – да си песимист. Не знам… Мисля, че винаги съм бил сравнително позитивен човек. Винаги се опитвам да намирам доброто в нещата. Това ти помага да останеш „лек“, да поддържаш положителна нагласа и енергията да се движи в позитивна посока.
Какво Ви вдъхновява повече днес – традицията или желанието да я нарушиш?
- Обичам традицията. Свиря много джаз. Джазът има дълга, стара музикална традиция. Мисля, че е важно и трябва наистина да изучаваш хората преди теб, да познаваш традицията и да я попиваш. А после, надявам се, понякога да се опитваш и да създадеш нещо ново. Със сигурност, не съм против смесването на различни музикални стилове. Не съм музикален сноб, нито джаз сноб. Харесвам всякаква музика.
Вие сте музикант, който постоянно се движи между киното и сцената. Смятате ли, че съвременният човек слуша музиката различно, когато я „вижда“ през образ?
- Да, вероятно. Със сигурност, музиката може да помогне на един филм. Процесът е различен, когато пишеш музика за кино. Трябва да създадеш нещо, което подкрепя образа, вече присъстващ на екрана. Това е различно от писането на музика за джаз албум или за собствен проект, където имаш свободата да правиш каквото си пожелаеш.
Но когато пишеш за екран, най-важното е музиката да подкрепя емоцията и усещането в сцената. И образа на екрана. И да допринася за историята и атмосферата на филма.
Виждате ли композициите си визуално, докато ги пишете?
- Понякога, да. (Смее се – бел. а.) Всеки път е различно. Както казах, ако правиш музика за филм, трябва да се вдъхновиш от това, което виждаш на екрана. За да го постигна, пускам филма на телевизора, сядам на пианото и се опитвам да намеря нещо, което пасва добре.
Понякога, ако пиша музика за себе си, някаква малка идея просто ми идва. Или докато упражнявам и свиря, попадам на нещо дребно, което ми харесва. И си казвам: „О, мога да превърна това в музикално произведение.“
Пише ли се днес повече музика за внимание, а не за преживяване?
- Това е труден въпрос. Не знам. Не знам точно как да отговоря. Аз лично не правя музика, за да привличам внимание непременно. Правя музика, която харесвам, и се надявам и други хора да я харесат. Не тръгвам с идеята да създавам музика, която непременно ще стане популярна.
Ако аз самият я харесвам, се надявам и други хора да я харесат. Поне така подхождам към нещата.
Следващият ми въпрос е към човека, казал думите „На практика попивах джаза с майчиното си мляко“ (2009). Американският джаз дълго време е възприеман като език на бунта, а днес сякаш се възприема като „класика“. Какво губи и какво печели от това?
- Мисля, че това е музика, която много се е променила през годините. Джазът е създаден преди повече от сто години. В него са се влели много влияния. Първоначално е бил смесица от африкански ритми и африканска музика, но също и европейска хармония, европейска музика и класически влияния.
Днес хората влагат какви ли не влияния – фюжън джаз и всякакви други неща. Както казах, аз съм отворен към смесването на всякаква музика. Ако е направено добре, ако е музикално и качествено, тогава това е добра музика.
Какво според Вас Европа все още разбира за джаза, което Америка вече е забравила? Има ли опасност съвременният джаз да се превърне в „музейна“ музика?
- Надявам се, че не. Мисля, че винаги има наистина добри млади музиканти, които откриват тази музика, увличат се по нея и творят чрез нея.
Надявам се джазът никога да не стане музейна реликва. Според мен той винаги се движи малко напред. Връщаме се към това, което казвах – трябва да познаваш традицията и музиката преди теб, чак до Луис Армстронг и хората, които са създали този жанр, а после да проследиш развитието му до днес и да намериш собствения си глас в него.
Надявам се музиката винаги да продължава напред и винаги да има хора, които я преоткриват, опитват се да направят нещо различно и да я превърнат в нещо свое.
Как звучи Америка днес, с един звук или ритъм?
- Как звучи Америка? (Смее се – бел. а.) О, човече, не знам. Това е доста труден въпрос. Америка преминава през труден период в момента, според мен. Не е много… (Замисля се – бел. а.) Не знам. Понякога се срамувам от Америка, а друг път – не. В нея има много прекрасни неща, но има и проблеми. Сега е време, в което нещата са… Независимо дали става дума за политика или друго, това е доста луд период в Съединените щати.
Мисля, че в Европа има по-широка оценка за различните видове изкуство и музика, отколкото в Америка. В Съединените щати всичко е някак разделено – поп музика или този тип музика, или онзи. Хората слушат един вид музика и толкова.
Струва ми се, че в Европа хората са малко по-отворени към различни музикални стилове.
Когато видиш нечия колекция от плочи – било то във Франция или някъде другаде в Европа, виждаш най-различна музика. Докато в Съединените щати често има само рок и поп. Или човек, който слуша единствено класическа музика. Само един вид музика. А това е едно от хубавите неща на европейската публика според мен.
Вероятно съм най-лошият си критик, мислейки, че винаги има място за растеж, към което се надявам да се стремя, казва през 2015 г. Трудно ли е днес да бъдеш истински непредвидим артист?
- Мисля, че, както казах, винаги има накъде да растеш и винаги има какво ново да научиш. И всеки път, когато свириш с нов човек или работиш върху нова музика, когато се опитваш да създадеш нещо ново, ти израстваш.
Но винаги има място за подобрение. Постоянно се стремя да бъда по-добър музикант, по-добър композитор. Това винаги е процес в развитие.
А кое е по-трудно – да запазиш идентичността си или да продължиш да се променяш?
- Харесва ми да опитвам различни неща. Работил съм по различни проекти. Но както казах, най-вече се опитвам да правя музика, която аз самият бих слушал, музика, която ме вълнува. А после се надявам и другите хора да я харесат.
Когато носиш фамилия Истууд, хората често виждат историята преди човека. Уморява ли Ви понякога чуждото въображение за вас?
- Да, понякога хората имат предварителна представа за това кой си. Така е, откакто се помня. Понякога може да бъде дразнещо. Но аз просто се опитвам да остана фокусиран върху музиката и върху това да правя музика.
И се надявам хората да слушат музиката или, ако дойдат на концерт, да я оценяват заради собствените ѝ качества, а не да замъгляват възприятието си с това на кого съм роднина.
В съвременната култура сякаш има натиск артистите постоянно да обясняват моралната си позиция. Смятате ли, че изкуството трябва да бъде морално прозрачно?
- Разбира се, има изкуство, което заема много ясна политическа или морална позиция. Но понякога е хубаво просто да гледаш изкуство, да слушаш изкуство, и то просто да бъде това, което е. Има място за всичко. Не съм против това някой да прави политическо или морално изявление чрез изкуството си. Но не е задължително винаги да бъде така.
Работата по филмите на баща Ви улеснение ли беше или по-скоро напрежение?
- Харесва ми да работя с него. Много се гордея с някои от филмите, по които сме работили.
Израснах, наблюдавайки как работи и как прави кино. Така свикнах с начина му на работа и с това какво харесва. Освен това мисля, че имаме сходен вкус към музиката. Знам какво харесва и как обича да работи. В това отношение се разбирахме много добре.
Каква е разликата между това да работиш с Клинт Истууд като като син и като професионалист?
- (Смее се – бел. а.) Не, той е добър шеф. Наистина добър шеф. Очаква от хората, които работят с него, същото, което очаква и от себе си. Сериозен е. Обича да се забавлява с това, което прави, но работи много усърдно. И се отнася към работата си сериозно. Мисля, че очаква и останалите да правят същото. Има много силна работна етика.
„Ходя много, карам колело, карам малко ски, играя тенис от време на време“, разказвате наскоро. Така ли изглежда денят без музика?...
- Горе-долу, да. Или… спане. (Смее се – бел. а.)
Не знам. Ако съм пътувал и имал много турнета, обикновено просто си почивам известно време. Правиш пауза, „прочистваш“ слуха си и се отпускаш. Но да, всички тези неща обичам да ги правя.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Да – благодарен. Наистина благодарен. Благодарен съм, че мога да правя музика и да имам кариера в нещо, което обичам.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- Музиката, със сигурност. Музиката и киното винаги са били двете ми големи неща.
Израснах, гледайки много филми и, очевидно, слушайки много музика. Така че това са двете ми големи страсти. Тоест, освен семейството ми... Но извън него, музиката и киното са големите ми любови.
