Якуб Юзеф Орлински притежава много артистични кодове. И те го водят към успеха, но и към това да бъде харесван и обичан. И дори обожаван...
Начинът, по който изглежда, и по който се държи с публиката, с колегите си на сцената, с непознати събеседници, отношението му към родната полска култура и към културата на живота като цяло... Всичко това са поредица от ключове, заради които си струва да го чуеш, но и видиш, на живо. За да разбереш защо е възможно една не толкова голяма нация да има своето неоспоримо историческо присъствие, не само в класическата музика.
И без да имаше харизма, или талант, Орлински е едно пулсиращо сърце, което не спира да бие. И това е първото, с което той те посреща – преди да запее или да заговори...
Едно от обясненията за този магнетизъм, е че 33-годишният поляк е постигнал свободата да управлява гласа си и тялото си. „И това е невероятно, и е вид духовно усещане“, както казва той. И, също така, е някакъв вид контрол, но „контролът е и в това да имаш силата да го изгубиш, и просто да се забавляваш“. Колко от звездите на днешното време виждат близкото си бъдеще като градинари и дърводелци?...
Якуб Юзеф Орлински – за магията да говориш ниско и да пееш високо, за връзката със Соня Йончева и България, за полета на сцената, за избора на музиката. И още: Обича ли да глези публиката. Опитва ли се да промени операта. Колко далеч е Полша от България... В разговора участва и пианистът Михал Биел.
Магия ли е да говориш ниско, а да пееш толкова високо...
- Знаете ли, за мен това вече е много нормално. И много ми харесва (Смее се – бел. а.). Но за някои хора все още е доста шокиращо да ме чуят да говоря и след това – да пея толкова високо. Ето защо, обичам да говоря по време на концертите си – за да покажа, че контратенорите пеят високо, но могат да говорят и ниско, а след това могат и да пеят ниско...
Барокът ли е любимата Ви музика, или е най-подходящата за Вашия глас, или пък е стечение на обстоятелствата? И наистина ли барокът е поп музиката на онова време?...
- Наистина вярвам, че барокът е бил за забавление в бароковата епоха. Нещо, на което хората са отивали, за да слушат, да гледат и да се наслаждават. И, разбира се, че обичам да пея барокова музика, но по начина, по която я представяме ние, с Михал Биел. С него обичам да изпълнявам и други неща. Той открива композитори като Хенрик Чиж. На мен никога не би ми хрумнало да пея подобна музика. Нетова е идеята и за Мечислав Карлович, и за Станислав Монюшко...
Правим всички тези неща и е супер забавно. Така че аз не пея само барокова музика. Общо взето, обичам да пея всичко, но трябва да внимавам и да избирам кое пасва на гласа ми.
Гласът ли е най-силният Ви инструмент като артист днес?
- Все още, отдавам най-голямо значение на гласа си, защото, както знаете, аз съм певец (Смее се – бел. а.). Това е най-важното. Все още репетирам много и работим, заедно с Михал, и с оркестри, и с други хора. Работим много, за да можем да демонстрираме възможно най-високото ниво, на което сме способни. Работя най-вече върху гласа си. И танцувам по малко, правя и други неща, но гласът е на първо място.
Михал Биел: Бих добавил, че, основно, нашите концерти са посветени на гласа на Якуб, но и на нашето сътрудничество. Мисля, че химията в музикално отношение, която публиката усеща, е нещо наистина вълнуващо – както за нас, така и за нея.
Комбинирате глас и танц в „Семела“ от Хендел, в Баварската опера. Лесно ли се взима решение за такова представяне?
- Беше много трудно… Но знаех, че ще се случи няколко месеца преди премиерата, тъй като режисьорът Клаус Гут ми писа. Всъщност, той ме ангажира за това изпълнение. Той е човек, който знае какво иска да прави и да покаже. Идеята му беше да има танцова сцена не само с мен, но и с Майкъл Спайърс, който е невероятен баритон и тенор, наричаме го баритенор.
Най-важното е, че това е една невероятна постановка, която има смисъл. Аз не танцувам само, защото мога. Танцувам, когато това е аргументирано и е оправдано за моя герой на сцената. Така че, Клаус беше обмислил много внимателно как моят герой ще премине през целия сюжет на операта и това проработи. Наистина проработи!
Правите нетипични неща в операта, но казвате, че не се опитвате да я промените. Защо...
- Работата е там, че някои хора се опитват да вменят, че аз променям нещата насила – заради самата промяна. А аз нямам такава цел. Просто, правя нещата по моя начин. Ние сме ново поколение изпълнители, в което не съм само аз. Има много млади музиканти и певци, които искат да правят нещо и го правят. Те си сътрудничат с брандове, с различни групи... Смесват стиловете и правят различни проекти. Не съм единственият, който се занимава с други неща, освен опера, но явно пресата обича да набляга на тази част.
Обичате ли да глезите публиката?
- Зависи, защото всеки концерт е различен и уникален. Всяка концертна зала е уникална, всеки инструмент. Всяка публика е уникална. Така че винаги зависи от публиката какво ще се случи по време на концерта...
Михал Биел: Мисля, че това, което най-вече се опитваме да направим, е да накараме публиката да се почувства като у дома си. Не просто концерт, в който всичко е сковано и тромаво, и трябва да се държиш по определен начин, а преживяване, което може да се почувства. Мисля, че разговорите с публиката помагат. Ние показваме, че сме абсолютно нормални хора – той е контратенор, а аз пианист, и не се различаваме много от тези, пред които се изявяваме. Мисля, че това е наша цел, която прави всичко по-достъпно...
- Да, точно така – достъпно. Страхотно е да видиш една разчувствана и реагираща публика. Има, разбира се, моменти, в които е необходима концентрация, но има и лекотата, че това е музика, в която участваме всички заедно. Не, това не е представление, в което ние сме изпълнителите, вие сте публиката, която трябва да ръкопляска след всяко парче, и накрая ние ви казваме „Довиждане“ и „Благодаря“. Всичко е взаимно – даваш това, което получаваш насреща. Това е атмосфера, която изграждаме заедно, и е много важно, когато се получава.
Михал, Вие използвахте думата скован. Някога имали ли сте такъв концерт – скован и тромав?...
Михал Биел: Не, имам предвид, че има определено очакване по отношение на това какво наистина трябва да се случи на концерт с класическа музика, а и като цяла за музиката, която изпълняваме.
Това е необичайна ситуация. Защото, в определен момент, Рихард Вагнер решава да заглуши светлините. Това не е правено в епохата на барока. През 19-и век също не е правено. Концертите са били социални събирания, на които отиваш, за да изкараш една страхотна вечер, да слушаш любимия си изпълнител, да хапнеш вкусна храна, да поклюкарстваш. Мисля, че класическата музика, която изпълняваме, е за абсолютно всички. И така се опитваме да го направим...
Какво Ви свързва със Соня Йончева, освен че сте пели заедно във Франция преди няколко години...
- Всъщност, това е единственото, което ни свързва (Смее се с глас – бел. а.).
И двамата сме певци и вярвам, че се харесваме. Със Соня Йончева пях в театър „Шанс-Елизе“. Беше грандиозно. С нея се работи много леко, защото тя е истински професионалист. Беше невероятно да изпеем дует на Монтеверди (Двамата пеят дует от „Коронацията на Попея“ от Клаудио Монтеверди – бел. а.).
Тя е толкова хубав човек. Беше страхотно да се запозная с човек като нея. Освен това, от време на време, работим с един и същи музиканти. Така че това е друга връзка...
Тя ли е единствената Ви нишка с България?
- Аз имам наистина страхотни приятели в България. Людовико Минази и Зефира Вълова, и те са музиканти. С тях свирим доста често, защото са част от оркестъра Il Pomo d'Oro (Концертмайстор там е българската цигуларка Зефира Вълова – бел. а.). Преди концерта в София, бях на вечеря с тях, и дори репетирахме малко.
Колко далеч е Полша от България, метафорично погледнато?
- Не е далеч. За музиката нищо не е далеч... Полетът е един час (Смее се – бел. а.).
Михал Биел: Приличаме си по богатия фолклор и народната музика, както и по начина, по който ги интерпретираме. Много е вдъхновяващо, бих казал.
- По един и същи начин използваме така наречения бял глас в народната музика.
Освен това, бяхме в един български ресторант и трябва да кажа, че имате абсолютно същите неща като в Южна Полша. Храната е малко по-различна, но естетиката е сходна. И, разбира се, имаме много общи неща – като комунизма и многото красиви комунистически сгради (Смее се – бел. а.).
Михал Биел: Ние също имаме дворец на културата – подобен на вашия, но нашият е по-голям (Якуб се смее с глас – бел. а.).
- Знаете ли, когато кацнахме тук, си помислихме, че сме в Полша. Ето защо, и метафорично, и неметафорично не сме много далеч.
Скейт, капоейра, ски, сноуборд, тенис са спортове от Вашето юношество. Остава ли Ви време днес за някое от тези занимания?
- Не, това са неща от миналото. Сега само танцувам брейк и, от време на време, ходя на планина. Карам и сноуборд, но много рядко. Нямам време, защото пея. П-е-е-н-е-т-о е приоритет (Казва го натъртено, смее се – бел. а.).
Като говорим за миналото, връщате ли се към любимата си музика отпреди – The Offspring. Бритни Спиърс, Destiny's Child...
- Не точно... Искам да кажа, че определено не я пея, но понякога я слушам. И даже наскоро бях в Ню Йорк, и попаднах на винил на Offspring. О, Боже! Трябваше да го купя. Дори нямам грамофон, но го купих, защото ми хареса този албум. Имах го на касета за моя уокмен и го слушах толкова дълго.... Беше преди двайсет години.
Имате шест албума. Има ли ги на винил?
- Да, всичките ми албуми са на винил.
Сега сте на 33, как се виждате след още 33? Вярно ли е, че бихте станал дърводелец?
- Бих искал, но първо трябва да се науча (Смее се – бел. а.). Човек никога не знае какво ще се случи. Всичко става толкова бързо... Ето, сега изнасям концерти с Михал, но кой знае... Може би след 33 години ще бъда градинар...
„И при пеенето, и при танците, има това усещане за свобода, когато всичко върви както трябва. Сякаш можеш всичко“ – това са Ваши думи от 2021 година. Бихте ли описал това усещане. Това полет ли е?
- Това е нещо наистина изумително. Защото когато си в много добра форма, харесваш това, което правиш, работиш усилено, всичко се случва от само себе си и не ти пука за нищо. Всъщност, не е като да не ти пука, но наистина сякаш всичко си върви и имаш някакъв вид контрол.
Контролът е и в това да имаш силата да го изгубиш, и просто да се забавляваш. Тогава му отпускаш края и е толкова освобождаващо. Свободата да управляваш гласа си и тялото си – това е невероятно. И е вид духовно усещане.
„О, моят дом винаги ще бъде Варшава“, възкликвате в едно интервю. Какво бихте казал на човек като мен, който никога не е бил там?
- Страхотен град е, супер красив и забавен, с прекрасна храна и много мили хора. Наистина! Варшава не е много голяма. Когато отидеш в центъра, не е като в Лондон, Париж или Ню Йорк. Изумително е, защото сградите са огромни. И имаш чувството, че всеки тича нанякъде. Въпреки това, и въпреки че е столица на Полша, е някак по-спокойно... Чувствам се толкова добре там. Имаме много зеленина, която обожавам, има много паркове, площади и дървета навсякъде. Обичам Варшава!
Как бихте завършил изречението „Аз съм човек, който обича…“?
- ... да се радва на живота (Смее се с глас – бел. а.).
Михал Биел: Аз съм човек, който обича да прави музика с приятели.
