Клавишите, докоснати от неговите пръсти, са не просто хубави звуци, а отделна симфония. Те са концерт в концерта. Музикална вселена, която те кара да се преоткриваш, докато навлизаш в красотата й. В един прекалено хубав свят. В реалност без граници и без задръжки.
Иво Погорелич свири с най-добрите оркестри и диригенти в света. И Софийската филхармония, и Найден Тодоров, съвсем естествено се вписват в този избор. Световноизвестният пианист се завръща у нас, има-няма, 30-ина месеца след като в края на януари 2020 г., отново в зала „България“, докара публиката до екстаз. После отдели още време – за да се срещне със стотиците желаещи, които искаха да получат автограф, да го прегърнат, целунат, докоснат или просто да го зърнат от една ръка разстоятие...
На 10 ноември 2022 г. въодушевлението бе още по-голямо, а хората – още по-настръхнали и още по-жадни за хубава музика. И за Погорелич. Шопен. Втори концерт за пиано и оркестър. И едно още по-силно, и още по-(не)очаквано усещане за празник. Както го умеят само най-големите.
Неформалната среща с него е не по-малко изпитание за духа, за невъзможността да спреш необратимостта на живота. За уроци, всеки от които, в своята неизбежност, стига до няколко основи – дисциплина, отговорност, чест, последователност, низ от революции... Каквато, може би, е естествената житейска среда на Погорелич.
Иво Погорелич: Продължава ли все още пандемията или е само в главите на хората. Кои са специалните българи в живота му. Приема ли себе си за идеалист – в живота и в музиката. Как прави своите избори. Готов ли е да изнесе концерт пред един човек. Кое е мястото, но което обича да се завръща...
Г-н Погорлеч, има ли специална причина да се върнете у нас толкова скоро след последния Ви концерт?
- Не зная. Кога точно беше последният концерт... Явно е било преди да се появи коронавирус. За мен пандемията започна през 2019 година. Тогава взимах визи от различни посолства, за да заминах на турне в Япония, Корея и Китай.
За първи път чух новини за корона по телевизията – беше през ноември 2019 година. Още тогава имах предчувствие и инстинкт, че ни очаква нещо много сериозно.
Бях в Токио, когато започнаха да пристигат новините. Не знам дали си спомняте един от първите инциденти. Беше с кораба „Диамантената принцеса“, който влезе в пристанището на Йокохама с болни хора на борда. По това време аз завърших ангажимента в Япония, заминах за Корея и свирих там един концерт, вторият беше отменен. После заминах за Китай, където всичко беше отменено...
Прибрах се в Европа и 48 часа по-късно двете летища на Милано, които използвам, бяха затворени. След това избухна ситуацията в Ломбардия, която и до този момент остава една от най-сериозните ситуации от пандемията. Такава беше ситуацията тогава, сега сме 2022 г. Дойдох, защото бях поканен...
Казвате, че пандемията за Вас е започнала през 2019 година. Продължава ли все още или е само в главите на хората...
- Не знам. Не съм сигурен, защото има много доклади от различни държави. Съвсем неочаквано, хората спряха да се страхуват и започнаха да се чувстват сигурно, успокоиха се някак си и въздъхнаха дълбоко. И започнаха да пристигат доклади за растящи случаи...
По време на пандемията аз работих, но през цялото време си правех PCR-тестове и носех една купчина документи и сертификати, че не съм заразен...
Има ли специални българи по пътя Ви като музикант?
- Още от дете знам, че българите са много музикален народ. Тогава бях 7-8 годишен... Имах доста български учители в музикалното училище. Още от тогава у мен се е създало впечатлението, че българите са носители но много силно чувство за ритъм и могат да пеят красиво.
Освен това, българските музиканти имаха много добра репутация.
Тук става въпрос за манталитета на хора, които обичат слънцето и живота, те са много гъвкави, много приятни, с добър характер.
Нали знаете, когато си дете, в главата ти се въртят най-различни образи. Такава поне беше моята представа за българите. И така си остана...
А по-късно срещнахте ли български музиканти по пътя си...
- Не бих могъл да кажа съвсем точно, защото моят живот се промени напълно. Много време мина. Срещал съм различни диригенти, но не мога да кажа конкретни имена.
Приемате ли себе си за идеалист в музиката?
- (Смее се с глас – бел. а.) Не знам. Мисля, че това, което е важно, е да имаш идеи. Но и това не е толкова важно, защото се приема и едва ли не е гарантирано, че композиторите са тези, които носят идеите. И това е достатъчно (Смее се – бел. а.).
А в живота идеалист ли сте?
- И на този въпрос не мога да дам еднозначен отговор. Моят живот е планиран и регламентиран. Така че аз имам задължения, които трябва да изпълнявам.
Например, след нашата среща трябва да отида до хотела, да хапна нещо, да поспя малко и отново да се върна тук.
При този начин на живот, как правите своите избори – лични и професионални? Разчитате ли на интуицията си или обмисляте нещата в детайли?
- Не зная... Винаги е добре дошло да имаш вдъхновение и фантазия, но реалността на живота е просто една отговорност. Отговорността е тази, която доминира в случая. Основно...
Готов ли сте да изнесете концерт пред един човек? И що за човек би бил той?
- Знаете ли, аз винаги усещам присъствието на композитора, когато свиря. И това присъствие обикновено е критично.
Кое е мястото, но което обичате да се завръщате?
- Много е странно... Защото моят начин на живот е едно безспирно въртене, един низ от революции. Нещата се променят. Нашите впечатления от местата се променят, самите места също се променят. Ние самите сме различни, когато се завръщаме някъде. Затова ми е почти абсолютно невъзможно да назова конкретно място.
Обикновено е хубаво да бъдеш на места, където хората са гостоприемни, топли и където умеят да уважават артиста и очакват, че той ще им предложи нещо добро от сцената. Мисля, че е София е едно такова място.
Как бихте продължил изречението "Аз съм човек, който обича..."?
- (Замисля се – бел. а.) Добрата музика.
