Искра, от която боли

В началото на театралния сезон една искра се пали на сцената. И не просто свети силно. Името този път е повече от име. От тази Искра боли. Нейният глас размества моралните ни опори...

Искра Донова излиза пред публиката и започва да разказва. Почти небрежно. Почти като човек, който е седнал срещу теб и просто има какво да ти каже. В началото всичко изглежда леко, забавно, непосредствено. Жената срещу нас разказва за живота си, за мъжете, за секса, за отношенията, за онези малки и големи абсурди, от които е направен всекидневният живот. Дори тримата ѝ секс партньори са вкарани в екселска таблица — защото и интимността, изглежда, може да бъде подредена, категоризирана и сведена до колонки.

Само че тази лекота е клопка. Защото много е важно как започваш и почти никакво значение няма как ще свършиш. И точно тук „Момичета и момчета“ на британския драматург Денис Кели, поставена от Петър Кауков на сцената на Младежкия театър, започва да прави нещо далеч по-опасно от това просто да разказва история. Променя начина, по който слушаме, а след това и начина, по който разбираме чутото...

Първоначално сме склонни да приемаме разказа като забавен. После той става неудобен. След това ударен. Арогантен. Агресивен. И някъде по пътя вече не сме сигурни дали гледаме същата жена, която преди малко ни е карала да се усмихваме. Това постепенно разместване на почвата под краката на зрителя е един от най-съществените ефекти на текста на Кели.

Нейната гледна точка

„Момичета и момчета“ е история от една гледна точка. Нейната гледна точка. И това, че е „нейната“, е особено важно. Защото театърът много лесно би могъл да даде готови обяснения, да каже кой е виновен, кой е невинен, кой е жертвата, кой е извършителят, кога любовта е свършила и кога започва насилието. Тук обаче дълго време имаме само гласа на една жена. Тя говори. Ние слушаме. А между двете има огромно пространство, в което зрителят е принуден сам да изгражда моралната си позиция.

Тъкмо затова актрисата с този монолог е изненада.

Искра Донова има пред себе си задача, която на пръв поглед изглежда проста – да говори. Но всъщност е почти чудовищно сложна. Тя трябва да живее на сцената един живот – от младостта до зрелостта, и едновременно с това да бъде десет различни персонажа. Образ(и) в процес на страст, гняв, изконна любов, много колебания, самоутвърждаване, самоотричане, (само)отговорност, безотговорност – всичко това на фона на майчинството, на смазаността, на безсилието и на опустошаващата сила. И да –тя успява. Без да прегаря. Без дори да претопля това, с което „храни“ публиката. Това е изключително важно при спектакъл, изграден върху огромно количество реч. При монологичната форма актьорът много лесно може да започне да „натиска“ текста, да подчертава драматичното, да обяснява емоцията, вместо да я преживява. Донова прави обратното – тя оставя думите да работят...

А думите на Кели са опасни.... Има твърде много вулгарни думички. Но през нейния глас те започват да се превръщат в невинни бисерчета и безобидна игра. Това е особена актьорска алхимия. Думата сама по себе си е груба. В контекста на разговора може да бъде цинична. В устата на героинята обаче тя за известно време изглежда почти невинна. Усмихва ни. Разтоварва ни. И точно тогава спектакълът печели най-много. Защото зрителят се отпуска... Дори се смее, разпознава, приема, а после се оказва, че е бил поканен да се чувства удобно в пространство, което всъщност изобщо не е безопасно...

Тази режисьорска и актьорска стратегия е силна, защото не започва от травмата, а започва от живота, от смешното, от интимното, от нелепото, от секса, от хората, които познаваме, или поне си мислим, че познаваме. От онази жена, която може да има трима партньори и да ги подреди в екселска таблица... А зад таблицата постепенно започва да се появява човекът.

Некрофилия и красива рокля. Да, има връзка. И тя дори не е чисто сексуална. Една от силните страни на текста на Кели е способността му да поставя едно до друго неща, които привидно нямат право да съществуват в една и съща морална и емоционална рамка. Тъкмо от това сблъскване се ражда неудобството. Красивата рокля принадлежи на живота, на желанието да изглеждаш добре, на празника, на женствеността, на социалната роля, на спомена. Некрофилията принадлежи на смъртта, на разрушаването на границите, на онова, което нормалното съзнание предпочита да изтласка възможно най-далеч. А между тях има връзка... Не защото спектакълът иска да шокира евтино, а защото Кели разбира, че човешката психика не е подредена като екселска таблица. Човек може да бъде едновременно любов, желание, гняв, вина, нежност, жестокост, спомен, отрицание. И театърът може да ни принуди да останем за малко в тази невъзможна комбинация.

Когато детето липсва

Има един болезнен момент, в който целувката на дете става по-силна, именно когато детето... липсва. Това е от онези театрални моменти, които не се нуждаят от допълнително обяснение. Тук убедителната игра на Искра Донова достига нещо много по-сложно от демонстрация на страдание. Липсата се превръща в присъствие. Невидимото започва да тежи повече от видимото. И това е една от големите теми на „Момичета и момчета“ – че понякога отсъствието е по-материално от присъствието. Детето го няма. Но целувката остава. Споменът остава. Тялото помни. Гласът помни. А публиката трябва да понесе това, което вече не може да бъде поправено...

Какво му е на сериала „Убийства в Мидсъмър“? Въпросът звучи почти като шега. Но в спектакъла шегата не остава просто шега. Тя е част от начина, по който човек се пази от непоносимото. Когато реалността стане прекалено тежка, започваме да я превеждаме през жанровете, които можем да понесем – през криминалната история, през телевизионния сюжет, през смешното, през битовото, през анекдота. Докато изведнъж не стане ясно, че това не е „Мидсъмър“. Това е животът. И няма кой да пусне следващия епизод, за да затвори историята.

Трите секири

В спектакъла има няколко малки словесни (и не само) секири. Те не идват непременно с гръм, понякога са само едно изречение. Едната започва с аборт, другата – с „Няма проблем“, след като си казал край на себе си. Третата е свързана с невидимите деца и хубавите спомени „за“ тях.

Тези секири са жестоки, защото идват в разказ, който вече сме започнали да възприемаме като свой. Героинята ни е станала близка. Гласът ѝ е станал познат. Започнали сме да се смеем с нея. И тогава – удар. Не непременно визуален или театрално ефектен. Това е като някаква драматургия, която сякаш разбира силата на забавянето. Не ни казва „Сега ще стане страшно“, а ни оставя сами да разберем, че вече е станало.

А как може да разбереш себе си, без да разбереш това, което театърът ни казва?... Това, може би, е един от въпросите, които „Момичета и момчета“ оставя след края си. Не ни се казва просто „истината“ за една жена, а ни кара да видим колко лесно човек се превръща в история, а историята – в удобна версия на човека. И отново се връщаме към формата „Тя говори. Ние слушаме“... А после разбираме, че сме разбрали твърде малко.

Има по-важни моменти, но не всеки ги заслужава. Има моменти, в които твоята реакция няма никакво значение. Това е страшно за човека, защото сме свикнали да мислим за себе си като за център на собствения си разказ. Искаме реакциите ни да имат значение. Искаме присъствието ни да променя нещо. Но какво става, когато няма значение? Когато си ковач, но след изобретяването на автомобила вече не си нужен по същия начин? Тази метафора от спектакъла работи много точно за човешката необходимост да бъдем значими, да имаме функция, място, да бъдем нужни, докато светът продължава да се променя... И тогава се появява онова страшно усещане, че можеш да останеш извън собствения си живот.

Още една тежка сцена

Има още една тежка сцена. Децата ни бяха заклани – равнодушен факт, най-често свързан с брутално бездушие. Именно това „не се е случило сега и не се е случило на вас“, на теб, на мен, на нас, е един от механизмите на човешкото оцеляване. Дистанцираме се от чуждата трагедия, докато тя не стане наша.

Трагедията е факт. Докато не придобие лице, докато не стане име, докато не стане целувка, докато не стане дете. Тогава вече не е статистика. Спектакълът „показва“ как ужасът може да бъде превърнат в равнодушен факт.

Човек. Беше. Мил. Беше. Любов. Беше... Когато вече знаем какво се е случило, най-силно искаме да върнем времето назад, да намерим секундата, в която нещо е могло да бъде различно. Да намерим жеста, думата, избора. Да върнем човека. Да върнем детето. Да върнем любовта. Но времето не се връща... И после продължаваме напред със спомените или без тях. Понякога споменът е начин да запазим щастието, но понякога е неговото отрицание... Понякога човек пази хубавия спомен, не защото е щастлив от него, а защото настоящето е направило миналото непоносимо.

Това е друга от най-болезнените линии в пиесата – че паметта не е непременно утеха. Понякога паметта е наказание. „Момичета и момчета“ е нещо като история за нещо като любов и семейност – между мъж и жена. С и без близост. И с надежда едновременно. И онази искра – от началото. Към искрата. Към Искра Донова. И нейния път. И впечатляващ контрол. И глас, превръщащ се в множество гласове, лица и характери...

Малко история

Световната премиера на „Момичета и момчета“ е през 2018 г. в Royal Court Theatre, Лондон. Моноспектакълът е изигран от Кери Мълиган и режисиран от Линдзи Търнър. Пиесата е поставяна също и в Ню Йорк, Париж, Австралия. През февруари 2021 г. театралната компания Pangdemonium представя спектакъла в Drama Centre Theatre, в Сингапур, с изцяло женски творчески екип.

И за режисьора Кауков, и за актрисата Иска Донова, това не е първа среща с Денис Кели, и то в Младежкия театър. На 24 май 2012 г. Стефан Мавродиев получава наградата „Аскеер“ – за поддържаща мъжка роля за участието му в „Любов и пари“. В черната комедия участват още Бойко Кръстанов, Искра Донова, Койна Русева, Мая Бабурска, Николай Луканов. Кели е автор на поставения и у нас мюзъкиъл „Матилда“, печелил наградите „Оливие“ и „Тони“. Неговите пиеси са играни по целия свят и до днес са преведени на близо четиридесет езика. За телевизията той е съавтор и създател на Pulling, пише и създава Utopia. Негов е сценарият за филма „Черно море“, режисиран от Кевин Макдоналд. У нас е посгавян и друг негов текст – „ДНК" от театър „Нокс“ през 2021 г.