Той е шотландският вожд Дугъл Макензи в сериала „Друговремец“ и джуджето Дуалин в трилогията „Хобит“, а геймърите и любителите на анимацията разпознават впечатляващия му глас. През последните години обаче все по-силно се асоциира с книгите и телевизионните пътешествия, които създава, заедно със Сам Хюън.
Двама шотландци пресичат Шотландия – от Гленко до Калоден, за да разкажат за шотландската история и култура, кланове, традиции и уиски, през приятелски и често самоироничен поглед. Актьорът и писател Греъм Мактавиш гостува у нас по покана на Pro Films, за да представи книгата „Земя на кланове. Уиски, битки и едно шотландско приключение“.
Има актьори, които играят герои. Има и такива, които изглеждат така, сякаш са излезли от собствените си роли. Мактавиш принадлежи към втората категория. Освен това, зад внушителната осанка се крие човек, за когото важни са думи като любопитство, въображение и търпение. Най-интересното е, че говори за актьорството като за игра и естествено продължение на детската способност да обитаваш едновременно реалния и въображаемия свят. Затова липсата на академична школа не е недостатък, а свобода и възможност да запазиш непосредствената връзка между играта и изкуството. Това пък обяснява защо изглежда еднакво убедителен като средновековен воин, джудже от фантастичен свят или исторически разказвач. За него всички тези светове съществуват на еднакво разстояние от реалността.
Греъм Мактавиш не търси знаменитостите в историята, а хората. И когато разказва за неграмотните си предци, които са подписвали документи с кръстче, в думите му няма носталгия, а благодарност. Той не ги идеализира, а ги разбира. Това сякаш е и най-силната му човешка черта – да гледа назад без сантименталност и напред без цинизъм. Подобен баланс се усеща и когато говори за приятелството – истинската близост се ражда не само в радостта, но и в страданието. Това усещане за взаимно изпитано доверие превръща партньорството му с Хюън в едно от най-разпознаваемите приятелства в съвременната телевизионна култура.
Греъм Мактавиш, в разговор с Даниел Димитров – актьорът, който не е загубил детето в себе си, разказвачът, който обича фактите, но още повече обича хората зад тях. Шотландецът, горд с корените си, без да е пленник на миналото. Човек, който вярва, че въображението е форма на истина, а търпението – форма на мъдрост. Защото преди да бъде воин, крал или джудже от легендите, е останал онова любопитно момче, което все още умее да преминава свободно между реалността и въображението...
През 2018 г., на въпрос какво е да превключваш между героите, когато понякога времето между ролите е толкова малко, казвате: „Наистина зависи от подхода ти към актьорството. Аз подхождам от гледната точка на дете“. Какво дете бяхте и какво от детето остана досега у Вас?
- Това всъщност се отнася до нещо, което всички сме споделяли като деца – способността бързо да преминаваме от въображаемия към реалния свят. Когато си играехме като деца, можеше да сме в открития Космос с приятелите си, да сме астронавти, а след това изведнъж майка ти да извика, че е време за вечеря. И в същия миг вече не си в космоса, казваш „Довиждане“ на приятелите си, прибираш се вкъщи и сядаш на масата. Това е способност, която всеки притежава.
А това, което съм открил за себе си през живота си, и вероятно донякъде защото не съм учил в театрална школа, е, че много лесно достигам до тази част от себе си, която свободно се движи между въображаемия и реалния свят. Не ми е нужно да прекарвам половин час в опити да си представя какво е да си в шотландските планини. Просто мога да го направя. Всичко е въпрос на въображение. Всички сме способни да си представим всичко. И докато можеш да го правиш, като същевременно оставаш концентриран върху изпълнението, героя, текста и средата, в която се намираш, тогава въображението е ключът. Това е всичко, което правя.
Споменахте, че никога не съм учил за актьор. Гледате на работата като на детска игра. С годините превърна ли се играта се в състезание, в лов?...
- Мисля, че си остава игра. В работата си използвам много хумор. Когато работя, се опитвам да създам спокойна атмосфера. Разказвам шеги, държа се глуповато, а после мигновено преминавам към това, което трябва да направя. Това е частта от играта и детското у мен, за която се държа.
Не бих казал, че е лов. Персонажите се развиват с напредването на сериала или филма, а при театралната постановка – по време на репетициите. Те се променят и това е процес на изследване. Именно такова изследване извършва актьорът...
Имате ли си любима историческа личност от Шотландия?
- О! Любима историческа личност от Шотландия... Боже.
И една и съща ли е от детството до днес?
- Нека да помисля... Толкова много интересни личности има. Наскоро работех по нещо и проучвах човек на име Алистър мак Кола, който бил от клана Макдоналд. Живял е известно време в Северна Ирландия, която през XVII век е била много тясно свързана с Шотландия. Наричали го Алистър Опустошителя, защото бил безмилостен към хората от клана Кембъл. Ненавиждал ги.
Той бил и изключително висок – около 2 метра и нещо, истински гигант. Носел двуръчен меч Клеймор и се сражавал с него. Наистина ужасяваща личност.
Винаги са ме привличали подобни хора – личности с единствена цел и страховита воинска природа. Намирам го за изключително интересен.
Защото хората продължават да търсят корените си в истории отпреди векове?
- Това е добър въпрос. Едно нещо мога да кажа със сигурност. През XVIII век хората не са изследвали семейната си история. Можели са да го правят, но просто не са проявявали интерес.
Мисля, че причината е, че светът е бил по-малък. Светът на обикновения човек дори през XIX век се е състоял предимно от хората, които живеят около него. Дядо ми например, роден през 1888 г., се запознава с жената, която по-късно става негова съпруга, просто защото са живели на две преки разстояние един от друг.
Срещал си хората, с които си израснал, харесвал си някого и си казвал: „Тази ще свърши работа“. Жените вероятно са мислели същото за мъжете. После се жениш, имаш деца, те също имат деца. Но не е имало желание да се ровиш в историята си.
Разбира се, има изключения. Например, хайландърите, когато отивали на битка, за да съберат кураж, слушали барда на клана, който изреждал имената на предците, загинали преди тях. Би звучало така: „Греъм, син на Александър, син на Джордж, син на Александър, син на Дънкан...“. И така се призовавала паметта на тези хора, за да дадат смелост на живите.
Почти сякаш влизаш в битка с армия от мъртви зад гърба си. В този смисъл те са били свързани с миналото си. Но това е било устна традиция, защото повечето от тези хора не са можели да четат и пишат. Историите за клана и семейството са се предавали от уста на уста.
Днес обаче сме разпръснати навсякъде. Аз не живея близо до мястото, където съм израснал. Сестра ми също не живее там. Брат ми също. Всички сме пръснати по света. И мисля, че търсенето на корените ни помага да възстановим чувство за идентичност, което модерният живот донякъде ни е отнел.
То ни свързва отново с хората преди нас. Всички се опитваме да осмислим краткото време, което ни е дадено на Земята. Когато се обръщаме към миналото, търсим обяснение. Какво означава всичко това? Защо са били такива? Как са живели? Често, поне в моя случай, когато погледна назад, осъзнавам какви невероятно късметлии сме в сравнение с предците си.
Баща ми беше пилот в гражданската авиация. Става пилот, защото по време на Втората световна война е бил военен летец. Но е израснал в работническо семейство в Глазгоу.
Открих брачното свидетелство на неговата прабаба от 1871 година. Нито тя, нито съпругът ѝ можели да пишат. Вместо подпис имали само по едно Х, защото били неграмотни. А баща ми се ражда само петдесет години по-късно.
За тези пет десетилетия преминаваш от хора, които не могат да четат и пишат, до човек, който пилотира самолети. Това винаги ми напомня колко важни са възможностите и колко решаваща е липсата на такива. Ако онези неграмотни хора бяха получили правилното образование и шанс, можеха да станат всичко. Това ме кара да осъзная колко сме зависими от обстоятелствата и възможностите си.
Докато пишете, кое се оказва по-трудно – да възстановите факти или да уловите атмосферата на нещо преживяно?
- Мисля, че това, което ми доставя по-голямо удоволствие, е да уловя преживяването. Именно това ме привлича. Фактите са си факти, мога просто да ги изложа... Но това, което ме интересува, е да погледна отвъд тях и да си представя нещо, което е исторически достоверно, а след това да се запитам какво ли е било... Какво е било да бъдеш този човек в тази ситуация?...
Винаги съм се интересувал от опитите да протегна ръка към миналото по този начин, да извикам обратно онзи свят и да го направя реален за себе си.
Пишете с чувство за хумор. Смятате ли, че самоиронията е типично шотландско качество?
- Да. Определено е така. Тя е много характерна за шотландския темперамент и дори е своеобразен тест за характера ти. Дали можеш да се шегуваш със себе си, дали можеш да приемеш шега за собствена сметка.
Това е много важно не само в Шотландия, а и във Великобритания като цяло. Освен това е и знак на привързаност. Хуморът, който Сам и аз използваме в книгата и телевизионното предаване, изразява обич помежду ни, а не жестокост или нещо негативно. Забавно, но идва от добро място, от топло чувство.
Кое е по-важно за доброто уиски – времето или търпението? И важи ли същото за човека?
- Мисля, че вероятно търпението. То е силно подценявано качество.
Днес живеем в много по-нетърпелив свят. Очакваме нещата да се случват мигновено. Имейли, съобщения, очакването (Щраква с пръсти – бел. а.) хората да ни отговорят веднага. А това не беше така дори когато аз бях млад.
Мисля, че това учеше хората на търпение и на умението да се наслаждават на времето. Самото време имаше различно качество.
Същото важи и за човека. Печелим много от търпението, от разтягането на времето, вместо постоянно да изпитваме нужда да го запълваме с дейности или да привличаме внимание към себе си.
Има много какво да се каже в полза на това просто да бъдеш неподвижен, тих и съзерцателен. Именно в такива моменти според мен се случват много интересни неща.
А какво показва уискито за характера на Шотландия?
- То показва, че шотландците са умеели да се приспособяват към света около себе си.
Разполагали са с ечемик и са си казали: „Добре, как можем да превърнем това в алкохол?“. Същото е и при бърбъна, там основата е царевицата. Каквато суровина имаш, от нея започваш да произвеждаш спиртна напитка.
Шотландците откриват, че ако дестилират малцов ечемик, създават тази изключителна напитка. Така че всичко тръгва от необходимостта, тя майка на изобретенията. Те създават уискито, защото това е било налично за тях.
Днес къде бихте отишли със Сам Хюън?
- Мисля, че и двамата се интересуваме от историята на шотландците в Северна Америка. Това е регион, който има изключително силна връзка с Шотландия, особено Канада и източното крайбрежие на Северна Америка. Вероятно именно там бихме пътували.
На какво се крепи едно добро приятелство? Мисля, че Вие сте човек, на когото мога да задам този въпрос.
- Мисля, че доброто приятелство, както и добрата връзка, се основава на това да можеш да се забавляваш с другия човек. Но също толкова важно е да можеш и да страдаш заедно с него.
Именно чрез страданието, според мен, ставаме истински близки. Това са нещата, които ни свързват най-силно. Не че пожелавам страдание на хората, разбира се. Но приятелството не може да бъде само смях и забавление. Нужно е и това друго измерение, за да стане дълбоко и истинско.
Приемате ли живота днес като фентъзи реалност?
- Не знам... Това е добър въпрос. Реална ли е реалността? Мисля, че всеки от нас създава собствената си реалност в съзнанието си. Начинът, по който аз възприемам нещо, може да бъде различен от начина, по който го възприемате Вие.
Можем да сме преживели едно и също събитие, при едни и същи обстоятелства и със същия резултат, но Вашето усещане за него да е различно от моето.
В този смисъл, живеем във фантазия, защото изграждаме реалността си чрез нея. Затова не мисля, че съществува едно-единствено вярно обяснение за всичко, което се случва.
Обичате ли шапки все още? Прибавяте ли нови екземпляри към колекцията?
- (Смее се – бел. а.) Не нося шапки толкова често, колкото ми се иска. Но мисля, че са чудесни.
Гледам снимки от 30-те и 40-те години на миналия век, и почти всеки мъж е с шапка. Това ми харесва. Струва ми се, че сме загубили нещо от тази елегантност.А дали съм добавил нова?... (Замисля се – бел. а.)
Всъщност, в Мароко един местен човек ми подари шапка. Там имат невероятни сламени шапки с много висока горна част, така че въздухът да циркулира и да охлажда главата. Обожавам тази шапка. И изобщо обичам да ми подаряват шапки, защото това е много внимателен и личен жест.
Какво друго може да Ви откъсне от всекидневието, от киното, от писането?
- (Замисля се – бел. а.) Разговорът... Да, определено, разговорът. Дебатите, да бъда предизвикван в убежденията си, да предизвиквам и другите...
Другото нещо е колоезденето. За мен то е много медитативно занимание. Харесвам ритъма му, както и скоростта. Когато карам колело, не се състезавам. Наслаждавам се на средата около мен по един спокоен и ритмичен начин. Това много ми помага, когато имам възможност да го правя.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- О, Боже... (Замисля се – бел. а.) Любопитен.
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича предизвикателствата. Да, точно така! Обича предизвикателствата.
