В сърцето на София, сред шума на автомобилите и забързаните хора, има едно място, на което времето е притихнало. В малкото си ателие, вече 66 години Гаро Шадиян сверява живота на клиентите си.
„За първи път часовник съм взел в ръцете си на 10 години. При баща ми ходех и му помагах. Баща ми беше часовникар. Дядо ми също е бил часовникар”, разказва Гаро. Привлича го търсенето на решение на нерешимите проблеми.
Най-възрастният часовникар в столицата има здрави нерви и търпение. А на пръв поглед грубите му ръце владеят занаята до прецизност.
Казва, че губи времето си само когато си почива. Не му се случва често: „Винаги има с нещо да се занимавам. Та дори и да подреждам, защото тук всичко е разхвърляно като битпазар”. Последното обаче е привидно – Гаро е категоричен, че даже токът да спре, ще се ориентира лесно в привидния хаос.
В ателието има часовници на десетки години. Кой му е най-любимият? „Този, който е безнадежден и е успял да тръгне”. Свидно му е да изхвърля часовници.
Вярно ли е, че да подариш часовник е на раздяла? „Това не е вярно, защото аз съм подарил на жена ми не по-малко от 10 часовника и още не си е отишла”.
За Гаро времето тече все по-бързо, но не смята да се отказва от занаята. И дава хляба в ръцете на следващото поколение. Първият урок, който дал на сина си бил… да измете ателието. „Първият път му дадох да разглоби часовник. След което получи възнаграждение. Следващият етап беше да сглоби часовник срещу възнаграждение. И така се тръгва напред”, разказва часовникарят.
Наследил упоритостта на баща си, Дилян обича сложните задачи. За да стигне до тях е тръгнал от будилник „Слава”, защото е най-елементарният за поправяне.
„В нашето ателие, особено при баща ми са поправяни часовници на над 100 години. Още които са ги носели французите в каретите. Такива часовници са носени за поправяне. Където навсякъде казват - о, не, не го поправяме това нещо. Отидете при Гаро. Приятно е, когато хората са го носили на много места и им кажат „не става", пък в нашите ръце тръгне. Хубаво е да видиш как човек се усмихва, когато си го получава и казва „ей, най-после, вие успяхте да го оправите!", разказва синът.
Тревожи се, че занаятът изчезва и иска да предаде традицията и на следващото поколение - на 9-годишния си син, внукът на Гаро: „Това е занаят, в който никога няма да останеш гладен. Днес ще оправиш един часовник, ще смениш 2 батерии и ще имаш за ядене. А и е занаят, който изчезва. В София са адски малко часовникарите”.
Какво мисли старият часовникар за времето, което връща обратно в повредените механизми? „Времето е нещо, което тече независимо дали искаш, или не искаш. И което те задължава да бързаш, за да не пропуснеш това, което си решил да направиш”.
