Когато Едит Пиаф е не просто любимата ти певица, част от огромната вълна на шансона или един от многото светещи надписи в съзвездие от огромния космос, а изкуството й е надскочило нотите, думите и модата, за да те превърне в по-светла личност, това е любов. За любовта Пиаф е най-новата и последна софийска премиера за този сезон – „Мъжете на Едит Пиаф“ в Нов театър НДК.

В това 90-минутно пътешествие са въвлечени Мира Радева и Александър Кипров, под режисурата на Бойко Илиев и с уважение към думите, написани от Симон Берто в романа й за френското славейче. Берто е известна с прякора си Момон и с това, че се определя като полусестра и спътничка на Пиаф през целия ѝ живот.

„Мъжете на Едит Пиаф“ е връщане назад във времето, но и доказателство за непреходността и вечността на чистото изкуство. Това е приказка, в която разказвачът (Мира Радева) споделя любовта си чрез живота на своята героиня, променила епохата, наричана светица и грешница, дарена с особена чувствителност от мрака и прогледнала след това, отглеждана с червено вино в биберон, но и запазила детето в себе си, без да е имала щастието да повтори чудото да имаш свое дете. Много тъжно, но и много красиво.

Едит Пиаф казва за себе си, че живее два живота – „честно и искрено като мен самата“. За нея любовта никога не е била проблем, може би защото винаги е живяла без сметка. За разносвача Луи Дюпон, който я прави майка на 17, за сводника Албер, за другия Луи  - който я убеждава да пее, за колегата и любовник Ив Монтан, за боксьора Марсел Сердан – всичко това са периоди, които едновременно пречупват и изграждат личността на Пиаф.

Сред пресъхващите гърла на артиста и на част от публиката в залата, „Дайте малко вода на певицата“ бе единственото невинно отклонение от сценария в „Мъжете на Едит Пиаф“. И то сякаш обобщава емоцията сред драматичното преживяване на историите за Нея и най-хубавите й песни, поднесени на живо, в акомпанимента на пиано, под пръстите на маестро Александър Кипров.

През есента, освен в София, представлението ще стигне и до зрителите в Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора и Пазарджик.

Мира Радева – за сцената и музиката, за срещата с Александър Кипров, за мечтите, свързани с театъра, вярата в собствените възможности и кога родителите вървят по стъпките на децата си.

- Чии думи Ви накараха да повярвате в таланта си на актриса?

- Сцената за мен никога не е било предизвикателство, защото ме откриха много рано – още на 4-годишна възраст. След това, в училище, а по-късно в дом „Народен флот“ и във Варненския театър, започнах да играя всички главни роли.

Изведнъж осъзнах колко тежък е живота на актьора. Бях на 16, когато взех мъдрото решение да не се занимавам с театър. Сега си давам сметка, че бях преживяла много в юношеската си възраст, а може да са били и някакви пубертетни комплекси – че не съм хубава или че никой няма да ме забележи.

- В „Мъжете на Едит Пиаф“ обаче и пеете...

- Ами хората не знаят, че аз всъщност цял живот съм пяла. На театралната сцена се качих много малка, но по-късно, след като се омъжих за бившия ми мъж, който беше професионален китарист, вкъщи много се пееше. Не съм се страхувала да пея пред Силвия Кацарова и Богдана Карадочева, както и пред Петър Стоянов и Иван Костов, в онези романтични години. Може да не съм била много професионална, по-важното е, че не съм имала притеснения.

Причината да започна да пея беше успеха на дъщеря ми. Обикновено, децата вървят след родителите си, а при мен се случи обратното – вдетинявам се с възрастта и тръгнах след дъщеря си. (Смее се – бел.а.) Още повече, че социолозите станаха нарицателно за маскари.

- Как се срещнахте с маестро Александър Кипров?

- Когато се разведох с мъжа ми, явно неговата китара ми е липсвала, а дъщеря ми започна да пее. Тогава и аз започнах да пея – с Вили Оникян. Събрахме една женска група и така се срещнах с Кипров, който ми каза: „Ти трябва да се занимаваш професионално, махни тази художествена самодейност. Хайде да работим заедно!“. Той ми предложи да правим песни, албуми, а аз не вярвах, смятах, че вече ми е късно за подобна кариера.

- Каква е мечтата Ви за сцената?

- С огромна завист гледам всички, които играят в мюзикъли. Ще съм много щастлива, ако някога имам шанса да бъда част от такъв спектакъл. За съжаление, пропуснала съм много неща, но в музикалния театър има много предизвикателства. Най-хубавото на живота е, когато те изненадва.

Искам да кажа на всички хора, че най-важното е човек да не спира да мечтае, докато е жив. Защото всичко друго е безсмислица. Не трябва сами да си слагаме бариери, не трябва да си казваме „До тук съм!“, а да бъдем това, което сме.