Ужасяващо е да израснеш с аларма, която предупреждава, че всеки момент наоколо може да се взриви бомба. Ужасяващо е заради този звук едно 4-годишно момиче да тича по бански през снега... Впечатляващо е как детето израства, и чрез приказното съдбата му се превръща в дар, който споделя с хората. Като писател.

Джен Карсен представя своя роман „Подпалвачите“ (изд. „Персей“), отличен с Европейската награда за литература (2019). Историята е за двама бащи във време на големи социални сблъсъци, за самотата, за насилието, предавано по наследство, за омразата, разпалена от дума, за поразяващите последици...

Удивлението не стихва – заради живия контакт с авторката, написала тази книга. Сравнявана с Маркес – заради дълбочината. Вдъхновена от Вонегът – заради подхода. Опазила себе си. Пътуваща. Обичаща. Усмихваща се. Сияеща. Като истински, пулсиращ герой на магическия реализъм, който самата тя създава. Без условности и изкуствени замърсители, маскирани под името „подобрител“.

Карсън буквално „прелита“ над България, между три държави от три континента, обходени за броени дни. Въпреки този ритъм, или точно заради него, тя е отдадена на сто процента към всичко, което създава, и на всичко, което й се случва. Сякаш в нея самата има аларма, която не оставя нито за миг събеседника си необгърнат и необгрижен...Усещането е същото и докато я четеш...

Снимка: Даниел Димитров

Джен Карсън – за сирените от детството и „огъня“ днес, за магическия реализъм като единствен ключ към говоренето по трудни теми, за недостъпните теми и защо предпочита книгите пред хората. И още: Коя е най-емблематичната дума за нейния магически реализъм. Защо, когато пише, вижда себе си като дрон. Емпатия към какво не е необходима. Кое звучи по-болезнено – ковид или брекзит...

Джен, да не се окаже, че сте било единственото момиче на света, което е искало да стане пожарникар?

- (Смее се – бел. а.) Не знам как стоят нещата в България, но във Великобритания имаме много жени пожарникари. И това е нещо съвсем обичайно. Но не бих казала, че особено ме интересуват пожарникарите, запалванията и подпалвачите, а по-скоро метафората...

Кой е първият огън – небуквално, за който си спомняте...

- Аз израснах в разгара на Смутните времена и конфликтите в Северна Ирландия, и един от първите ми спомени не е от пожар, а от алармата против огън, която се задейства.

През 70-те и 80-те години в Ирландия, ако чуеш такава аларма, означаваше, че всеки момент може да се взриви бомба.

Бях 4-годишна, когато се учех да плувам в един басейн, и чух тази аларма. Имаше заплаха за бомба и всички трябваше бързо да избягаме навън. Спомням си, че по бански тичах през снега. Бях абсолютно ужасена и уплашена. Майка ми не беше наоколо, бях малка и много самотна...

Може ли да се каже, че магическият реализъм е модерен? Или това е просто едно завръщане, част от общия кръговрат на нещата от живота?

- В Северна Ирландия стилът на литературата дълго време беше основно реалистичен. Според мен беше така, защото писателите смятаха, че за толкова сериозен конфликт може да се пише само реалистично и сериозно.

Снимка: Даниел Димитров

Отскоро започна да се пише фантастика, фентъзи, магически реализъм – за да бъде описано това, което се случва в региона. Смятам, че магическият реализъм се приема като традиция, свързана с колонизираните държави.

Северна Ирландия едва сега започва да си дава сметка и да осъзнава какво означава да си държава – едновременно колониална и постколониална. Това са едни много сложни отношения, които хората тепърва започват да си изясняват.

Така че магическият реализъм никога не е изчезвал, но в Северна Ирландия е сравнително нов. Част от това е представата на хората и тяхната информираност за случващото се в литературния свят, в други краища на света.

С интернет и увеличаването на преводната литература, с всички литературни фестивали, на които ходим – писателите днес са много по-наясно с литературните жанрове и много повече мислят, и много повече се съобразяват с това, което се случва в други държави...

Аз лично чета много литература от Аржентина и се радвам да работя с автори от тази държава. Това нямаше как да ми се случи преди епохата на интернет.

Магическият реализъм ли е единственият ключ към говоренето по  трудни теми?

- Това е единственият начин за мен. Като дете от религиозно семейство, в Северна Ирландия израснах, четейки много Библията. Вярвах, че Библията е текст в стила на магическия реализъм, тъй като действието се развива в истинския свят, но се случват странни и необясними неща.

От малка разказвах историите по този начин – закотвени в истинския свят, но с елементи на магическото, приказното, чудотворното, фантастичното. Като писател също свикнах да разказвам истории по този начин, и така да виждам света и литературата...

Аз всъщност нямам литературно образование. Така че първоначално въобще не знаех, че пиша магически реализъм. Всичко започна по един съвсем естествен начин.

Снимка: Даниел Димитров

Един поет от Северна Ирландия ми даде копие на „Тенекиеният барабан“ от Гюнтер Грас, и ми каза, че това, което пиша, е магически реализъм.

Ако си говорим за трудни теми, има ли такива, които са толкова трудни, даже недостъпни за Вас...

- Един от съществените проблеми на Северна Ирландия, в момента, е за наследството от Смутните времена и травмата, оставена върху колективното съзнание на хората. Един от основните начини, по които това се проявява днес, е епидемията от самоубийства. И това е тема, за която е много трудно да се пише, и то добре – защото темата е много сериозна.

Не искам да пиша книги, които са изцяло депресиращи. Затова има много хумор в моите книги. В момента пиша книга, в която една от основните теми е за самоубийството. Използвам примера на американския писател Кърт Вонегът, който пише за войната с чувство за хумор, с абсурдизъм, и това ми допада.

Това, за което не бих искала и не бих могла да пиша, е историята на Ирландия от католическата гледна точка. Аз самата съм израснала в протестантско семейство, така съм възпитана. Смятам, че е много трудно да разкажеш историята на някого, когото не познаваш, и на някому, чието преживяване и култура са далеч от твоите.

Има много прекрасни книги от ирландски писатели за сексуалния тормоз, който се е случвал в католическата църква, и в приемните домове, но това не са моите истории за разказване...

Как ще се казва „гениалният“ роман, който пишете в момента?

- (Смее се – бел. а.) От „Подпалвачите“ насам вече съм издала три романа на английски. Скоро ще излезе и четвърти, а в момента пиша пети роман.

Снимка: Даниел Димитров

Така че следващата книга ще се казва The Raptures (Възторзите – бел. а.).

(По-рано Джен Карсън разказва, че е в процес на създаване на роман и всеки път, когато се върне и прочете това, което е написала, си казва: „Това е гениално“ – бел. а.)

Коя е най-емблематичната дума за Вашия магически реализъм?

- Има една дума на немски език – unheimlich, която означава странно, особено. И тя описва моя стил.

Иначе, аз обичам да наричам думи-любовници тези думи, които човек използва твърде много. И, когато моите ученици използват една дума твърде много, ги критикувам.

При мен това е думата seemingly (привидно, подобно, изглеждайки, на вид – бел. а). Предполагам, че е свързано с идеята да правя така, че едно нещо да изглежда като нещо друго. Винаги си играя с границите на значението на една дума, с това колко неща може да означава, колко образа може да извика в съзнанието на читателя.

Защо, когато пишете, виждате себе си като дрон...

- Това е стилът, в който обичам да пиша. Обичам да имам малък брой герои, близки един до друг, на една тясна сцена, например, село или улица, или паркинг... Винаги пиша от трето лице и често обичам като дрон да се извися нагоре и да имам една по-обща и по-мащабна картина на всичко, случващо се наоколо.

Снимка: Даниел Димитров

Понякога се спускам надолу – точно като дрон, и сякаш кацам на рамото на героя, и виждам света през неговата гледна точка. И понякога чувството е, че сякаш пишеш от първо лице, а всъщност разказите са от трето лице, но много близо.

Емпатия към какво не е необходима?

- Не мисля, че има граница на емпатията. Всичко и всеки заслужава да бъде погледнат с разбиране. Както гласи един известен английски израз, съчувствие и разбиране – и за дявола трябва да има. Това може да помогне много, както на писателите, така и за разбирането на техните герои.

Разбира се, това не означава задължително, че одобряваш всичко, което човек прави. Означава, че си способен като писател да разтегнеш достатъчно въображението си и да съумееш да погледнеш света от неговата гледна точка, и да се опиташ да го разбереш...

Кое звучи по-болезнено – ковид или брекзит?

- (Смее се – бел. а.) Брекзит, без съмнение. Смятам, че последствията от брекзит ще се усещат в Северна Ирландия още десетилетия. Не просто години, а десетилетия напред...

Разбирам, че ковид беше много болезнен за всички нас, по целия свят. Включително и за мен, тъй като загубих баща си през този период. Но брекзит е като една огромна сянка, като огромен облак, надвиснал над цяла Ирландия в момента...

Как бихте продължила изречението „Аз съм човек, който обича...“?

-...книги. Това е!

Понякога, обичам и хората, но повече предпочитам книгите (Смее се – бел. а.). Никога не бих си задала въпроса – книги или хора, защото определено ще избера книгите.

Това не звучи ли малко страшничко?

- Неее... (Смее се – бел. а.). Това може и да звучи ужасно, но на мен лично ковид ми беше много приятен, защото можех да остана сама вкъщи, да си лежа в леглото, да чета по 400 книги на година, без да общувам с никого... (Усмихва се – бел. а.). Шегувам се, разбира се.

Мисля, че всеки сериозен читател, когото познавам, по някакъв начин, разбира света по-добре. Защото книгите са като ключ, който помага да разбереш и хората по-добре.

Снимка: Даниел Димитров

Книгите ни учат да съчувстваме на другите, но и да си представяме части от света, които, може би, никога няма да можем да посетим, да научим за преживяванията на другите, за техния живот и култура. Затова мисля, че читателите са по-добри хора.

Едно от най-важните неща за мен е желанието ми да остана любознателна и любопитна. Според мен човек не трябва да губи това качество. Много бих искала да съм 95-годишна жена, която продължава да учи. И книгите имат голяма роля в това отношение...