Трябва да изпълняваме музиката така, сякаш самите ние сме я написали. Истинското предизвикателство е да се осмелиш да станеш самият композитор. Не харесвам идеята за „звезден диригент“ или „маестро“. Да си диригент е донякъде нелепо...
Джеймс Джъд говори за музиката като за оазис на духовна енергия. Затова според него трябва да открием в самите себе си тази чиста енергия – без ужасния шум и безумното темпо на днешния свят. Казва също, че музикалният оазис е да се опиташ да намериш тишина, да се отдалечиш от шума... И от музиката.
Без противоречия и без „знакови“ фрази, той е едновременно сериозен и харизматичен, топъл и респектиращ, детайлен и „холистичен“, гъвкав и изчистен. Истински британец – винаги фин, с поведението на лидер, но и на приятел. Доверието, което създава, му дава възможност да извлича още и още от възможностите на хората, с които работи или просто общува.
Затова съвсем естествено звучи твърдението му, че дирижирането не е диктатура на диригента, а е като огромна камерна музика – всичко е интерактивно, всеки слуша другия... У нас Джеймс Джъд постави Първа симфония в до минор на Антон Брукнер, заедно със Софийската филхармония, за която не пести добрите си коментари.
Джеймс Джъд, в разговор с Даниел Димитров – кога диригентът се превръща в композитора на творбата, за предизвикателство в изграждането на дългосрочна връзка между диригент и оркестър, за момента в неговата кариера, който му е дал най-голямо усещане за смисъл, за музикалните оазиси и оазисите извън музиката...
Г-н Джъд, през 2017 г. казвате, че всички големи оркестри имат различни, характерни звуци, идващи от езика, историята или произхода на страната. Успяхте ли да уловите звука на Софийската филхармония или нейният дух, като се има предвид че не сте за първи път у нас?
- Мисля, че да. Надявам се... Защото това е четвъртият ми път с този оркестър. Преди всичко, трябва да кажа, и то съвсем откровено, че всеки път, когато работя тук, оркестърът става по-добър. Сега по-отчетливо забелязах характерните черти на оркестър. Сега се свири на по-високо ниво.
И това е много коварно питане (Смее се – бел. а.), защото аз слушам оркестъра, а той няма голям опит в изпълнението на Брукнер. А Брукнер изисква определен стил на свирене, където и да си по света. Това предполага специфични техники. Когато ми задавате този въпрос, се опитвам да си изясня какво точно чувам от този оркестър, какво се опитвам да внеса, за да постигнем „звука“ на Брукнер. Откривам, че оркестърът има голяма жизненост в звучността си, бързо схваща фразирането на музиката, проявява гъвкавост и постига много хубаво сливане на духовите инструменти. Ние работихме върху това.
При Брукнер е необходимо медните да звучат като тръбен орган – работихме и върху това. А при струнните винаги има красота в звука. Брукнер е като Шуберт – няма показна оркестрация, това е чисто духовна музика. Красив, красив, красив звук, красиво фразиране – това е, което трябва да постигнем. И мисля, че оркестърът има своята характерност. Бих искал да го чуя в много различни стилове музика, преди да дам напълно точен отговор… Но забелязвам, че той придобива все по-силен и по-силен характер.
„Има прекрасна симфонична връзка и емоция, която е споделена, едно движение прелива толкова лесно в друго“, казвате през 2021 г. По това време работите в Южна Корея. Често ли изпитвате подобни емоции в работата си?
- Да. Мисля, че винаги е така, когато музикантите изпълняват творба като тази на Брукнер. Това е съвършен пример. Защото всяка фраза се свързва и прелива в следващата. Нищо не е изкуствено. Почти същото е да гледаш природата – да видиш огромно величествено дърво, на което някои клони липсват... То е несъвършено, но същевременно е съвършено. Именно в изграждането на това отношение с музикантите ние всички заедно преминаваме от една фраза към друга, в пълно единство и хармония. А симфонията на Брукнер наистина е като грандиозна постройка, като планина, като океан. Всичко е заложено в тази музика.
Както казах на оркестъра, енергията на тази музика не е енергията на днешните улици, на бързите медии, на целия шум в живота ни днес, на цялата нечестност и ужасен натиск в света и в политиката. Тази музика е оазис на духовна енергия. Затова трябва да открием в самите себе си тази чиста енергия, без ужасния шум и безумното темпо на днешния свят. Но в същото време, най-красивото е, че емоциите на Брукнер са като тези на Бах, на Моцарт или на нас самите днес. Трябва да ги намерим, като отхвърлим целия излишен боклук на днешното време. Умовете ни се движат прекалено бързо, реагираме твърде мигновено, пишем си съобщения без цели изречения. Но Брукнер, неговата музика, ни дава обратното – оазис на спокойствие, на благородство и чистота.
Неведнъж сте се връщал към времето, когато асистирате на Лорин Маазел в Кливланд. Той Ви е казвал, че когато става въпрос за концерт, диригентът се превръща в композитора, трябва да забрави всичко и просто изцяло да пресъздава музиката. Продължава ли все още това своеобразно потапяне или си „позволявате“ отклонения?
- Това е много амбициозна мисъл, но е и наша отговорност. Защото, в известен смисъл, когато Брукнер е бил жив, той е дирижирал собствената си музика или е разговарял с диригентите, които я изпълняват. След смъртта му ние трябва да продължим да я дирижираме. Това, което Маазел е имал предвид – и с което съм съгласен – е, че трябва да поемем всичко, което можем да усвоим. Трябва да се образоваме в музиката и в историята, после да репетираме внимателно и усърдно. И за да може музиката да бъде възможно най-близо до духа на композитора, ти всъщност ставаш негов заместник, сурогат-композитор. Трябва да нямаш никакви задръжки. Мисля, че просто трябва да дирижираш така, както пианист или цигулар свири на своя инструмент. Ние трябва да изпълняваме музиката така, сякаш самите ние сме я написали.
Няма съмнение, че професионалните музиканти не се интересуват толкова от нова музика, са Ваши думи от 1999 г. Продължава ли тази тенденция?
- Мисля, че това беше общо наблюдение. Когато аз самият бях студент в музикалния колеж, вече имаше млади музиканти – и все още е така, които обичат да се занимават със съвременна музика, и такива, които не я обичат. И когато това се прехвърли в оркестровия свят, за който говорех тогава, понякога виждаме оркестри, които предпочитат да не се налага да учат нови ноти и не изпитват особено удоволствие от работата с нови композитори.
Но мисля, че това се променя... Сега всички ние чувстваме и задължение, и вълнение от създаването на нова музика, и от разговорите с днешните композитори. Особено днес откривам, че младото поколение музиканти проявява много по-голям интерес към музиката на нашето време. Много от днешната музика – ако я наречем „класическа“, е по-близо до рок музиката, поп музиката и звуците на света. Така че ми се струва, че тенденцията е вече по-слаба. А може би и защото самият аз съм се развил по различен начин.
Аз работя много със съвременна музика, особено в Нова Зеландия, където дирижирам често. Там имаме невероятно много млади композитори. Провеждат се по два конкурса всяка година за млади композитори – на най-високо ниво. И навсякъде, ако оркестър ме покани да дирижирам ново произведение, аз го поглеждам веднъж и казвам: „Да, с радост!“. Вярвам, че това е важно.
Но винаги е трудно, защото много по-лесно за хората е да свирят музика, която вече познават. Затова ние носим отговорност – ако за нас е трудно, как можем да очакваме публиката да я разбере... Трябва да бъдем въодушевени и да свирим с убеденост. Тогава и публиката ще се присъедини към нас.
Имате особен афинитет към британската музика – Елгар, Бритън... Как я представяте на публика, която не е израснала с нея?
- Както всяка друга музика. Всъщност, ако вземем един велик композитор като Елгар – първият, който е дирижирал неговата музика, е бил Ханс Рихтер – германец, както знаете. А Вон Уилямс е бил записван по целия свят, както и Елгар, както и Бритън. Мисля, че днес националното „притежание“ на английската или британската музика вече не е толкова силно. Тя е много по-интернационална. Свири се навсякъде, вероятно и благодарение на звукозаписите. Аз обичам да я изпълнявам, обичам да я отстоявам. Ако оркестър никога не е свирил симфония на Елгар или на Вон Уилямс, изпитвам огромно удоволствие да я споделя.
Харесвате ли тази прекалено използвана дума предизвикателство?
- Всичко е предизвикателство. Да, забелязал съм, че в днешния английски език хората наричат почти всичко „предизвикателство“ и така думата се обезсмисля.
Но истинското предизвикателство в музиката е да се осмелиш да станеш самият композитор. Това е предизвикателство, което никога не можем напълно да достигнем. Но за мен всичко е предизвикателство – и то в положителен смисъл. Защото предизвикателство може да означава и нещо негативно. Хората често казват „Това е предизвикателство“, когато имат предвид, че е трудно. А то може да бъде и радостно предизвикателство.
Какво е най-голямото предизвикателство в изграждането на дългосрочна връзка между диригент и оркестър?
- Може би греша, но колкото повече остарявам, толкова по-лесно става. Защото мисля, че човек става по-малко самосъзнателен и по-склонен… Един диригент, когато застане пред оркестъра, всички го виждат – всичко у него, как говори... Нищо не може да се скрие. Затова вярвам, че най-добрият подход е да бъдеш колкото може по-отворен и да мислиш само за едно – музиката. Не за себе си, а за създаването на музика.
Моето разбиране за дирижирането е, че то не е диктатура на диригента. Това е като огромна камерна музика – всичко е интерактивно, всеки слуша другия. И така става по-радостно, по-интересно. С всяка изминала година, намирам музиката за по-предизвикателна, в известен смисъл, но самия опит – за по-лесен (Смее се – бел. а.).
Как се промениха подходите Ви към репетициите и концертите, в сравнение с началото на кариерата?
- Мисля, че сега съм по-малко тревожен. При първата репетиция, разбира се, в онези години, преди десетилетия, ако нещо не вървеше, веднага се изнервях и започвах да се суетя прекалено много. А сега съм по-склонен, при първата репетиция, просто да оставя музикантите да свирят и да слушам, да наблюдавам... Мисля, че когато узрееш като диригент, по-добре научаваш кое не си струва да те тревожи, защото музикантите сами ще го коригират. Научаваш се, че можеш да постигнеш повече с изражението на лицето и движенията на ръцете си и с по-малко думи (Смее се – бел. а.).
Кой момент във Вашата кариера Ви е дал най-голямо усещане за смисъл?
- О, това е добър въпрос. Трябва наистина да се замисля, защото има толкова много отделни изпълнения, при които по някакъв начин усещаш, че оркестърът, ти и публиката сте едно цяло.
Ако трябва да се върна назад, чувството за смисъл идва от най-големите вдъхновения, които съм получил в работата като млад – с Лорин Маазел, с Клаудио Арбадо, особено. Тогава започнах да оформям своето разбиране за демокрацията в музиката и нейния смисъл. Имах страхотен учител по пиано в Лондон – Алфред Кичън, който е свирил с Виенската филхармония и с Карл Бьом. Той не беше известен човек, но е познавал великия диригент Вилхелм Фуртвенглер. Когато бях млад, той ми каза да слушам записи на Фуртвенглер. Това промени живота ми – този начин на музикално създаване.Това бяха най-смислените моменти.
После, когато започнах да опознавам Англия като млад диригент, работих със сър Джон Барбироли – велик английски диригент, и начина му на свирене. После чух Ленард Бърнстейн, когато дойде в Лондон, докато учех. Всички тези влияния просто промениха живота ми, показаха ми, че музиката може да се прави по този начин. Всички те бяха много различни, но вдъхновяващи – като усещане за смисъл.
И все още се вдъхновявам – понякога тихо, просто като слушам Глен Гулд да свири Бах или Артуро Бенедети Микеланджели – Скарлати. Различни неща са... Миналия декември дирижирах в Словакия, после отидох във Виена и чух „Палинестрина“ на Ханс Пфицнер с Кристиан Тилеман и Виенската филхармония. Това беше невероятно изживяване. Да имаш всяка година в живота си такива смислени моменти – това ме вдъхновява като музикант.
Ако трябва да опишете диригентската си философия в едно изречение, какво би било то?
- То е да се опиташ да се премахнеш като диригент и просто да бъдеш едно с музиката. Защото, в известен смисъл, да си диригент е донякъде нелепо – заради този показен елемент… Аз не обичам да се показвам по този начин, но го правя заради музиката.
То е тихият разговор, който имаме чрез музиката. Споделянето на любовта към нея – най-хубавото усещане в света е, когато публиката се наслаждава на концерта или когато усещаш, че в дълбочина е почувствала духа на музиката. Това е, което се опитваме да постигнем…
Не харесвам идеята за „звезден диригент“ или „маестро“. Мисля, че просто сме, както казахме по-рано, в услуга на композитора или вместо композитора.
Има ли произведение, което винаги Ви връща към музиката, когато се чувствате уморен или обезкуражен?
- О, да! Това е Бах. Слушам Бах (Отговаря светкавично, без да се замисля – бел. а.). Като млад свирех на орган в църква и обожавах да изпълнявам Бах, да го слушам, да виждам как хорът пее Бах, а после и пиано. За мен Бах е най-чистият… Невъзможно е Брукнер да е писал така без влиянието на Бах, или на Малер, или на Моцарт. Всички са били силно повлияни от Бах.
Кой е музикалният оазис за Джеймс Джъд?
- Музикалният оазис е да се опиташ да намериш тишина. Честно казано, не слушам много музика. Ходя на концерти, но е трудно да не се оставяш на прекомерно мислене. Мисля, че особено в днешния свят е важно да се отдалечиш от шума, от музиката.
Обичам звуците на природата. Но не съм чак като Малер, който е композирал и е имал нужда от провинцията, песента на птиците или понякога хората да стрелят с пушки. Той дори не е искал птиците (Усмихва се – бел. а.). А музиката му е пълна с природа... Спокойствието на природата и самотните разходки са най-голямото вдъхновение и оазис за мен.
А кои са оазисите извън музиката?
- Отново разходките, четене, семейство, приятели. В живота на всеки има определени хора, с които се чувства напълно свободен да говори за всичко. Това е магия. Като дете обичах да съм сам, да се разхождам с кучето в полето. И до днес обичам това, и все още ми доставя удоволствие. Обожавам животните.
Имате ли куче сега?
- Да, и винаги съм имал. Имаме куче и две котки. Липсва ми кучето, когато съм далеч…
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- Хм… Това трябва да питате другите (Замисля се – бел. а.). О, Боже! Не знам… Извинявайте...
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- …обича да живее. Вероятно, не е много оригинално, но знаете ли, ние сме толкова щастливи, че се занимаваме с музика в този свят, в който се опитваме да разберем живота и какво се случва около нас. Днес имаме толкова много знания, които разширяват ума ни. Искам да кажа, че това наистина ме интересува. Не го разбирам напълно, но ме интересува...
Мястото, което животът ни заема във вселените, защото тя не е само една – колко незначителни сме… Ние сме толкова сложни, а търсенето на простота е това, което бих искал. Търсене на простота…
Джеймс Джъд е роден на 30 октомври 1949 г. в Хартфордшър, Великобритания. Започва кариерата си като асистент на Херберт фон Караян в Берлинската филхармония, бил е асистент-диригент на Лорин Маазел в Симфоничния оркестър на Кливланд, а четири години по-късно Клаудио Абадо го назначава за асоцииран музикален директор на Младежкия оркестър на Европейската общност. Работил е с водещи оркестри по целия свят, сред които Лондонската филхармония, Израелския симфоничен оркестър и Симфоничния оркестър на Маями. През 90-те е поканен да дирижира много от концертите на легендарните трима тенори – Лучано Павароти, Пласидо Доминго и Хосе Карерас, което е изненада за публиката, която познава Джъд главно от Малер, Брамс или Бетовен. Той е признат за диригент, който притежава вродено чувство за архитектурата на големите форми и завидно внимание към детайла – качества, които ще изведат в пълна светлина богатствата на тази програма.
Джъд е почетен музикален директор на Южнокорейската филхармония в Даеджон и Новозеландския симфоничен оркестър. С филхармонията в Даеджон осъществява успешно европейско турне и участва във фестивала в Сеулския арт център. С новозеландския оркестър се представя в Олимпийския фестивал на изкуствата, в Сидни, Международния фестивал на изкуствата в Окланд и Фестивала на международните оркестри в Осака, ръководи първото турне в големите концертни зали на Европа, включително дебюта им на BBC Proms. Заемал е артистични позиции в Словашката филхармония, Израелския симфоничен оркестър, Националния оркестър на Лил и Симфоничния оркестър на Аделаида. 14-те му години като музикален директор на Филхармонията във Флорида завършват с международно признание за техните записи на Уолтън, Бърнстейн и Малер.
През последните сезони Джъд дирижира симфоничния оркестър на NHK, Унгарския национален оркестър, Новата японска филхармония, Симфоничния оркестър на Киото, Токийския столичен оркестър и Словенската национална филхармония. Дирижира Румънския радиооркестър при изпълнение на „Военен реквием“ от Бритън на фестивала „Джордже Енеску“, изявява се с Берлинската филхармония, Ротердамската филхармония, Националния оркестър на Франция, Лайпцигския Гевандхаус, Кралската филхармония, Лондонския симфоничен оркестър, Английския камерен оркестър, Симфоничния оркестър на BBC и много американски оркестри.
Джеймс Джъд е активно ангажиран с музикалното образование. Вдъхновен от венецуелския модел El Sistema, през 2008 г. основава Miami Music Project в Южна Флорида, който получава подкрепа от фондацията „Джон и Джеймс Найт“ за осигуряване на изпълнителски възможности на стотици деца от различни социални среди и социално бедни общности в града.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
